Как бюрокрацията се опитва да убие словото

            

Преди час видях във „Фейсбук” публикация, която откровено ме потресе. Цитирам я тук:

„Скъпи колеги, приятели и симпатизанти на Живото слово!
Обръщам се към Вас за съдействие и помощ !!!
Катедра "Реторика" е пред закриване по бюрократични причини!
Минималният брой преподаватели трябва да е седем, а те останаха шест поради пенсионирането на колега. В момента не се обявяват нови конкурси заради Новия закон за висшето образование ...
Катедрата е на 42 години и е подготвила стотици прекрасни комуникатори- журналисти, учители, политици, учени, бизнесмени, мениджъри... Има няколко десетки блестящо защитили докторанти. Утвърди се като единственото научно и учебно звено в България, чиито преподаватели са уважавани и приети в световни организации по реторика...
Моля за Вашата подкрепа и идеи за да убедим ръководствата на Философски факултет и на Софийския университет и да СПАСИМ катедра "Реторика" от закриване!
Едва ли е необходимо да аргументирам, че убеждаващата комуникация е другото име на демокрацията. 
На 6 ноември т.г. Факултетният съвет на ФФ трябва да вземе решението за закриването на катедра " Реторика"!!!
ПОМОГНЕТЕ!!!
Проф. Донка Александрова. 
Председател на БАР”

            
Сигурно се питате какво потресаващо има в това. Ще ви кажа: бюрократична неуредица е на път да стане причина за закриването на катедра, която е необходима. В днешните условия, когато всеки има право и възможност да изразява мнението си публично, е жизнено необходимо хората да знаят как да го правят. Катедра „Реторика” е място, където човек може да се запознае с магията на словото. Неслучайно използвам думата „магия”. Словото е точно това и хората, които работят в катедра „Реторика” го вярват и показват.

            Имах честта и удоволствието да работя с част от преподавателите от катедра „Реторика” . Това промени моя живот. Винаги съм обичала словото и с работата си с преподавателите от катедрата ми помогна да повярвам в себе си.  Заниманията с публично говорене са несамо образователни, но и възпитателни. Не ми се иска да повярвам, че поради административни неволи, работата на тези хора просто ще бъде заличена. Обидно и болезнено ще е. Вярвам, че има начин да не се стига до там.      

Да си правиш реклама с човешкото нещастие

            

Откровено потресена съм. Вчера гледах едно видео от „Шоуто на Слави”. Видео за живота на една майка и нейния син, който е с увреждане. Това е второто подобно видео, което се появява в това, конкретно предаване. Имаше и още едно.

            Хубаво е такива неща да се появяват по телевизията. Да се покаже,че проблем има. Протестът на майките на деца и хората с увреждания е абсолютно основателен и скандалът, който се получи е основателен. Аз съм човек с увреждане и много добре познавам този начин на живот и пред какво са изправени хората, които го живеят. Майки се превръщат в затворници, осъдени от уврежданията на децата си. Деца, които са решили да не изоставят и твърдечесто гледат сами. Бащите ги няма. Майките са 24 часа до децата си, защото те имат нужда от постоянни грижи и подкрепа, дори за най-елементарното нещо. Майките в повечето случаи се справят сами, няма кой да помогне. Списъкът от причини за това е твърде дълъг и сега няма да го коментирам.

Темата, която искам да засегна в този текст е друга. Личното ми мнение е, че борбата на майките се използва от слави за реклама на предстоящата му политическа кариера. Нещастието на тези хора и неговата подкрепа за тях е просто начин да се покаже колко е „заинтересован” от народа си и колко е различен от останалите политици. Супер е идеята да дари колосална за България сума за тази кауза. Имам проблем с факта, че това се случи по такъв начин. От известно време цялото говорене на този човек е за това как той иска да промени държавата, защото тя не си върши работата. Как политиците са против народа, как искат всичко за себе си и други подобни.

В политологията, която изучавам вече четири години, такова явление се нарича популизъм. Всичко, което описах до сега се вписва идеално в дефиницията на класически такъв. Имаме една личност със силно медийно влияние,  а в случая дори собствено предаване. Общественото напрежение е факт. В обществото има проблеми, те са видими и не се решават продължително време. Идеалните условия, ако медийната личност има политически амбиции да ги осъществи.

Има трибуна и достатъчно зрители. Проблем тук няма. Проблемът е, че се е възприел като поредния, български, политически „месия”, който е решил кардинално да променя системата и много хора му вярват. Вярват, защото той говори неща, които те искат да чуят. Нищо, че те са изключително нереалистични, а някой от тях дори нелогични. Хвърлят се в пространството едни  думи, без да се обясни как ще се осъществи на практика обещаното, а още по-малко какви са възможните последици от него. Има причина това да е така, просто това са само обещания. Реклама и пропаганда. Никоя популистка политическа формация не е останала такава, след като влезе в държавното управление. Обикновено просто стават част от системата, която са искали и обещавали да променят, или просто изпадат от нея. Политиката не е само думи.

Бясна съм, че майките на децата с увреждания се използват за политическа реклама. Те търсят подкрепа, а получават поредното унижение, при това публично. Не могат да ме убедят, че тези силни жени биха искали да бъдат представени като молещи се за милост. Факт е, че проблем има, но сълзливите и драматични клипове не помагат. Единственият резултат от тях, според мен, е да представят водещия на предаването и бъдещ политик като социално отговорен, с което да привлече възможно повече хора да гласуват за него и за политическия субект, който ще сформира.

Това е просто внушение, зададено с определена цел – възможно най-много хора да си кажат: „Той е като мен, той ще реши моите проблеми,  на него му пука.” Целта е власт. Използването на подобна кауза е популярен, ефективен и лесно достъпен инструмент. Яд ме е, защото, лично за мен, това е употреба на хора и техните животи за реклама. Употреба на нещастието.   

Да живее България!

В понеделник гледах постановката „Хъшове” на Александър Морфов. Няма второ такова изживяване. Просто няма. Препълнената зала на Народния театър е показателна. Познатите образи от „Немили-недраги” оживяха в изпълненията на актьорите, пълнокръвни и колоритни. Толкова реалистично беше всичко, че понякога забравях, че е само театър.

            Сякаш бях в кръчмата на Странджата и по улиците на Браила в онази толкова люта и непоносима за бедните емигранти зима. Студ, сълзи, конфликти, бой, смешки – имаше всичко. Преживях всяка една емоция , все едно е моя собствена и се замислих колко неща днес приемаме за даденост. Приемаме свободата за право, а не за цел. Приемаме, че ако нямаш достатъчно пари, вината е само твоя. Материално осигуреният живот е нещо, достъпно за всички, без някакви свръх усилия. Някога не е било така, но често сякаш забравяме този факт.

            Силно се надявам хората, които бяхме в залата да запазим по искрица от това: „Да живее България!”, което прозвучаваше от сцената и с което завърши прекрасната постановка. Не мога да опиша енергията на преживяното. Думите просто не стигат. Мисля си, че краят на пиеасата не е случаен. Няма я трагедията на героите. Те просто тръгват по пътя към своята слава и мечтите си. Лично за мен посланието е ясно: колкото и да е трудно не се отказвайте от целите си.

Политиците в кръчмата

Всеизвестна е шегата, че в България всички разбират от футбол и от политика. Всяка шега се базира на някаква доза истина, спорният въпрос е как схващаме „разбирането”. Съдейки по състоянието на българските футболни отбори и случващото се с тях, докато слущам коментарите на запалянковците около себе си, започнах да си мисля, че хората, които се занимават с него разбират много малко.

Тази аналогия може да се направи и по отношение на българския политически живот в последните години. Тъй като аз разбирам твърде малко от футбол, ще се опитам да потърся причините за масовото мнение по отношение на политическата реалност в България.

Едва ли има човек, който сядайки в заведение, да не е попадал в ситуация да слуша разгорещен спор по политически въпрос. Не става дума за аргументирано излагане на една или друига позиция. Говоря за онези, граничещи със скандали спорове, които се провеждат, когато спорещите са употребили алкохол и то, нерядко, в големи количества. Обикновено такива спорове свършват с добре познатото: „Всички са маскари!”. Ако попитате участниците в подобен спор дали гласуват, е много вероятно да получите отрицателен отговор, придружен с лекция как от гласуването няма никакъв смисъл.

Задавали ли сте си въпроса: „Защо се случва така?”? Защо същите тези хора, които псуват цялата политическа система и имат теории и идеи по всеки политически въпрос не гласуват и по никакъв начин не участват в в политиката?

Отговорът може да се търси в някои нагласи, заложени в народопсихологията на българите. В тази статия ми се иска да разгледам някои обяснение именно от гледна точка на психологията.  Парадоксално е, но всяка една от тези нагласи е основана на страх. Нищо различно не стои зад тях.

Негативизмът към политическия живот и хората в него е основополагащ за цялата ситуация. Тази нагласа има две страни. Едната е описана още преди много години с израза: „Сите са маскари.”. Хората, които са недоволни от системата поставят всички участници в нея „под общ знаменател”, приписвайки им само и единствено негативни качества.  В повечето случаи на същите им е трудно да открият нещо, което би опровергало разбирането, което имат за политиката и участващите в нея. Причината не е липсата на добри черти и постъпки в биографиите и характерите на занимаващите се с политика, а склонността на „зрителите” да не възприемат добрите постъпки и черти.

Този „филтър” се получава от негативната нагласа към политиката като цяло. Генерализирането също е начин да си създадем подобно „криво огледало. В един момент се стига до пълно обезличаване на участниците. Избирателите спират да се интересуват от това кои могат да бъдат техните представители, защото ги приемат просто като група хора, които вземат някакви решения, защитаващи тесен кръг от интереси, получавайки за това солидни суми.

Стигаме до нещо много познато на всеки българин – завистта. Всъщност, това отново е форма и разновидност на страха. Този, който завижда, се страхува, че не е достатъчно успял в собствените си очи и в очите на другите. Опитвайки се да „избяга” от страха си, човек отрича значимостта на другите и техните постижения. Подобно омаловажаване е толкова често срещано, че е станало нарицателно. Типичен такъв пример е склонността на извършващите физически труд да твърдят: „чиновниците нищо не работят”. Същото може да се срещне  като отношение в обратна посока. Става дума за сходна нагласа у хората да се съмняват в собствената си значимост. Най-лесно подобно съмнение се преодолява с възможността да си докажеш наличието на някой, който е по-малко значим от тееб. Изобщо не става дума за обективност и реалистичност на подобен тип доказателства.

Постоянното отричане на необходимостта от участието в политиката като дейност, заради възприемането ѝ като „мръсна работа”, е довело до нещо, което масово забелязваме и псуваме. Все повече хора влизат в политиката само и единствено заради материални стимули, или за да защитят свой личен интерес. Получава се омагьосан кръг – заради мисленето, че всички политици крадат, повечето хора виждат само това, а пренебрегват всеки човек с кауза. Просто не му се доверяват. При липсата на доверие хората, които имат само идеи нищо друго остават на заден план. От тук разбирането става реалност.

Неслучайно действието се развива на фона на кръчмата. За българина алкохолът е най-лесният и достъпен начин да махне задръжките си, а по този начин да се освободи от страха си да изкаже свободно мнението си. Поколения наред не сме се научили, че мнението е нещо ценно. Не става въпрос само за политиката. Поговорката: „Преклонена глава, сабя не я сече.” е израз на народопсихологията на българина, връщайки се още по време на османското владичество. Днес, този тип мислене често бива наричано „робска психика”. Специалистите отново го свързват с липсата на реална самооценка . Не сме се научили да вярваме на себе си и да се ценим като хора. Тази липса на самоуважение ни е довела до ситуация да роптаем срещу нещата, които не харесваме, но рядко да се опитваме да го променим и да обявяваме публично несъгласието си със статуквото.

Вярването: „от мен нищо не зависи”. Когато става дума за политическо действие, тази фраза е вярна, ако е изречена от един човек. Сам някой трудно би могъл да промени нещо, градено с години. Проблемът е масовостта на това и други подобни разсъждения. Какво се получава? Искаме да се промени нещо, но само говорим за промяна, без да предприемаме нищо.

Когато ви се иска да кажете, че държавата не става за нищо, помислете какво и как правите, за да се промени нещо, което не ви харесва.   

Съвременните герои

Втори юни, 12 часа на обяд, познатата сирена вие оглушително над възцарилата се за миг градска тишина. Почитаме героите, дали живота си за свободата на България.

Добре е, че помним историята и тяхната саможертва. Помним ги и ги носим в себе си, където и да сме.  Едни, недоволни от нещо хора, седят и се чудят дали си е струвала саможертвата на героите. Нямало кой да я уважава и продължава.

Аз не приемам тази гледна точка. Според мен има съвременни герои. Те не вдигат революции и не воюват с никого, но това не означава, че не са герои. Всеки българин, който прави каквото и да е, за да се развива България и да бъде едно по-добро място за живеене е съвременен герой. Такива хора не липсват, в никакъв случай. Да, те са малко, но ги има. Нима големите възрожденци не са единици?

За съвременните герои много рядко ще чуете в новините. Няма кой да се занимава да ги търси и снима, а те често дори не искат подобно нещо. Това са хора, които помагат, които развиват бизнес, писатели, учители и какви ли още не. Обединява ги само едно – фактът, че са намерили своето място и призвание и чрез него се опитват да помагат на другите. „Обикновени” хора, които дават по малко от себе си за нещо по голямо. Хора, на които им пука, какво ще стане  утре и по някакъв начин се опитват да променят нещо, всеки по своему.

Това са днешните герои. Достойни наследници на Ботев, в своето време и по свой начин.

Светът не ти е длъжен за нищо

Много често чувам, че някой дължи нещо на някого. Още по-често се случва да чуя, че някой не бил направил нещо за мен. Да, така е, да си човек с увреждания в България не е най-лесният живот. Има много нерешени проблеми, които  твърде често затрудняват човека да се реализира пълноценно.

Писна ми, обаче, от сърцераздирателни истории в новините, където някакви хора с проблеми, плачат и се вайкат колко им е трудно. Подобно вайкане не е нищо друго освен жажда за внимание, което няма как да спечелят иначе. Объркването на внимание със съжаление е пагубно. Масовата част от хората с увреждания бъркат тези две понятия много сериозно. Същите хора казват, че не искат да бъдат съжалявани от другите, но само повтарят колко са зле. При положение, че единственото, което правиш е да се самосъжаляваш и оплакваш, няма как да получиш по-различно отношение. Ядосват се, че някой не е направил нещо за тях. Бих искала да попитам какво направиха те за самите себе си? А за другите?

Отговорността за живота на всеки един от нас е преди всичко негова собствена. Няма значение дали си човек с увреждане, или не. Изпадам в откровен потрес, когато чуя някого да казва, че държавата, или който и да е длъжен да му осигури нещо поради това, че има някакъв проблем. Да, институциите са се ангажирали да правят някои неща, но това не означава, че хората с увреждания могат да стоят пасивно и просто да чакат да бъдат приети от обществото като равни. Няма как да се случи дори да има хиляди закони и институции по този въпрос.

Да бъдеш приет, означава да поемеш отговорност и да не се смяташ за някой, на когото всички останали са длъжни. Това сякаш убягва на много хора с увреждания, за които е по-лесно да обвиняват държавата и обществото за своите проблеми. Много по-трудно и изискващо е да търсиш своя път на доказване, въпреки проблемите си, както го правят онези, от които се оплакваш, че не те приемат. Бори се и покажи талантите си и това ще бъде твоята интеграция.

Това е личната ми представа за интеграция на хората с увреждания. Аз самата мога да гарантирам за успеха ѝ с начина, по който живея. Чувствам се отлично в средата си и това не е резултат от това, че някой ми е дал нещо. Всеки от нас създава условията около себе си. 

Изоставените хора и остатъците

Нека ви разкажа една случка. На някои от вас, тя ще се стори твърде делнична и обикновена, но ще я разкажа, защото ме накара да се замисля за много неща.

Преди няколко дни, прибирайки се към вкъщи, след последния изпит в университета, заедно с майка ми бяхме гладни. Пристигайки на Централна гара си взехме по един сандвич. Избрахме си и взехме тези, които биха ни харесали най-много, платихме ги и отидохме в чакалнята на гарата. Там хапнахме.

Докато се хранехме забелязахме, че срещу нас сяда млад човек. Беше от онези, които не ни се иска да забелязваме – мръсен и зле облечен. Седеше, мълчеше и ни гледаше как се храним. Не каза нищо, а никоя от нас не го заговори. Хапнахме, а около половината от моя сандвич остана. Нямаше как да вземем остатъка и го изхвърлихме в близкото кошче за отпадъци. Младежът продължаваше да ни наблюдава.

Няколко минути по-късно стана от мястото си. Помислих, че просто тръгва нанякъде. Той отиде до кошчето и взе изхвърлените остатъци от сандвич, не зa друго, а за да се нахрани. Не знаех как да реагирам. Сякаш, не вярвах на очите си. Човекът се отдалечи с гръб към нас.

Майка ми го настигна и му занесе една напитка, която аз бях взела заради промоция, но не исках, и някакви дребни пари. Човекът беше ужасно смутен, но и благодарен.

През последните дни често се сещам за тази случка. Лесно е да си недoволен, когато имаш всичко и не си изпадал в положението да не можеш да осигуриш дори нещо елементарно за себе си.

Празник ли е трети декември?

Трети декември е обявен за международен ден на хората с увреждания. В България е по-известен като „денят на инвалида”. Всяка година, когато тази дата наближи се започва един много сериозен спор между хората с увреждания в родината ни: дали този ден е празник, или е поредната дата, на която „различните” хора да бъдат публично съжалявани.

Много организации и институции за хора с увреждания организират събития, с които да отбележат този ден, които, в повечето случаи, имат характер на празненства. Нещо, което е непонятно на смятащите, че в подобен ден няма нищо празнично. Личното ми мнение е, че и едните и другите са прави за себе си.

От една страна, подобни събития са шанс за хора, които са предимно затворени вкъщи да излязат навън, в една по-различна обстановка. Тези хора нямат и добра социална среда, защото, по една или друга причина, са останали извън обществото и са се затворили в рамките на малката общност на дадена организация. За тях подобен ден е повод за среща с приятели и малко разнообразие в сивото ежедневие. Не виждам с какво подобни събирания са проблем, а датата е формален повод.

Онези, които смятат, че този ден не е повод за празнуване, също са прави. Не би трябвало фактът че имаш здравословен проблем да е повод за празник. Има хиляди други поводи за почерпка и събиране с приятели. Разбира се, това го знаят хората, които постоянно общуват постоянно и не са затворени в рамките на определена социална група. Аз не празнувам трети декември, но за трета поредна година ще отбележа подобаващо осми декември – ден на българските студенти.

(Без)човечността в политиката

Пиша този текст повлияна и разтърсена от историята в романа „ Аз още броя дните” на Георги Бърдаров. История за любовта между християнин и мюсюлманка, живеещи в Сараево по време на войната в Босна. Оказа се,че зад сюжета на романа стои напълно реална история, историята на Бошко и Адмира. Романът и техният живот не завършват щастливо. Все пак става въпрос за война.

Студент съм в специалност „Политология”. Съвсем скоро на лекция коментирахме същия този конфликт в Босна. Говорихме дълго за ролята на международните организации, договорите и политическите решения на най-високо ниво, за спорния успех на поредицата мисии на различните международни организации и т. н. Нито веднъж никой не спомена за последиците, които тази война е оставила върху хората. За разбитите съдби и прекършените хора. За убитите, но и за оцелелите, които също са жертви. Цялата човешка трагедия в тази война сякаш ни убягна. На първо място беше анализът на институции и документи.

Силното операционализиране на нещата, доведе до там, че да говорим за страни в конфликта, вместо за религиозни общности и хора. Хора, които имат свои съдби и трагедии. За живота на жителите на Сараево по това време дори не стана дума. Наясно съм, че не можем и не би трябвало да изпадаме в анализ на лични трагедии, анализирайки политиката, но ме измъчва въпросът: „Може ли да се анализира политиката без да се познават действителността и животът на хората?”

Безспорно решения могат да се взимат и на база калкулации на индикатори, ползи и загуби. За мен, обаче всяко такова решение в политиката е недостатъчно добро. Човешките съдби не са математически задачи с точен отговор. Политиката, като процес на решаване на проблеми не може да пренебрегва едни хора напълно, за сметка други. Няма начин да се крепи само на изработени схеми. Политиката не може да се случва без участието на хората.

P. S Снимката, която виждате е на двамата млади хора. чиято любовна история е разказана в романа.

На българския учител, с уважение

Средата на август е. Новата учебна година наближава. За учениците, може би, това е нещо досадно. Зрелостниците вероятно я чакат с притеснение, заради предстоящите матури. Бъдещите първокласници, вероятно, вече подготвят своите раници с нетърпение да прекрачат прага на училището за първи път.

Има едни хора, в чиито умове и сърца е събрана цялата палитра ученически емоции. Учителите се стремят да възпитават младите хора и да им предават знания. Правят го, въпреки собствената си умора, проблеми и въпроси.

Трудно бихте разбрали какви са проблемите на един български учител. Повечето хора в тази професия са твърде горди, за да се оплакват в медиите, или където и да е. Чува се само за един много малък процент случаи на набити, или пребити, учители. Проблемът с възнагражденията в професията е тема – табу, а отговорните институции  умело твърдят, че такъв няма. Проблем с парите има, но не той е най-важен.

Като дете на учител, съм израснала с болките на хората, работещи в тази професия. Най-много учители боледуват, заради неуважението на обществото към тях. Заради това, че родители си позволяват да им крещят и дори да ги удрят. Заради масовата заблуда, че един учител не прави почти нищо, а взима пари за това. Само, който е израснал в семейство, в което има учител, знае колко пъти тетрадките за проверка са били по-важни от него и игрите му, колко пъти е слушал уроци, вместо приказки, вечер.

Това не се вижда отвън. Родителите, които отиват и вдигат скандал за за двойката на детето си, няма как да го знаят. Няма как да се видят и всички главоболия, които изтърпява един педагог, заради шума и говоренето на децата в час и, буквално, ужасните учебници. Няма как да забележите болката от липсата на уважение, но тя е дори по-силна от физическата.

Затова добрите и сърцати учители ще стават все по-малко. Ако познавате такива, благодарете им, уважавайте ги и им го показвайте.   

Тъга, рими и ангели

На 08. 06. 2016 година, от този свят си отиде поетът Евтим Евтимов. Днес разбирам, че към небето е отлетяла и душата на неговата съпруга – Романьола Мирославова. Имах честта и удоволствието да познавам и двамата. В знак на почит към тях, искам да ви разкажа спомените си, които ще пазя винаги в сърцето си.

Спомени, свързани с човечност и добронамереност. Първият ми разговор с Руми, както накратко наричах Романьола, беше преди шест години. Приятел, който я познаваше ми беше дал телефонния ѝ номер. Помня, че когато се обадих бях много притеснена и не знам за какво сме си говорили. Разбрахме се да общуваме чрез писма, написани на ръка и изпратени по пощата. Писането на първите ми беше много трудно. Всяка една дума беше проверена и премислена. Спомням си топлината на нейните отговори. Пазя ги още, заедно с книгите, които често намирах в пликовете. Най- ценният подарък от нея ще си остане отделеното време, дали за да отговори на писмото ми, или за един от нашите дълги телефонни разговори. Именно Руми е човекът,  от когото разбрах, че в творчеството няма смисъл от правила, ако те пречат на това, творецът да изрази себе си.

Двете ми срещи с Евтим Евтимов са незабравими. Разбрах, че зад едни от любимите ми стихотворения е изключително земен човек. Аз виждах в него единствено автора на едни от любимите ми стихотворения. Нека ви разкажа за нашите срещи.

 Бях спечелила една от първите си награди в конкурс за поезия. Награждаването беше в една дъждовна, пролетна привечер. Бях много развълнувана. Точно пред залата срещнах един човек. Поздравих го без да знам кой е.  Бях с учителката си по литература и разбрах с кого съм се срещнала. При връчването на наградата с Евтим Евтимов  разменихме едва няколко думи, които не помня.Спомням си само простотата им и усещането за човечност. Човечност, която дава криле. Думи на подкрепа и вяра. Вяра в таланта ми, в който аз самата не вярвах тогава.

Следващата ми среща с него беше доста по-късно. Отново на награждаване. Отидох да поговоря с него за мечтата си – стихосбирка.   Отидох притеснена и изпълнена с неудобство. В последвалия разговор се чувствах изключително щастлива. Отново усетих онази доброта и човечност. Вълната от тях ме заля така, че едва не се разплаках. Човекът, Евтим Евтимов отново ми даде криле.

Освен поети и творци  Евтим Евтимов и Романьола Мирославова са Хора. Ще ги запазя в сърцето си завинаги, защото без тях нямаше да съм това, което съм, а вие нямаше да четете тези думи. Пиша това през сълзи, но вярвам, че те двамата пак са заедно и се обичат.

Човечността е по-силна от всяко лекарство

В медиите често се говори за лошото отношение на лекари към техните пациенти. Приемаме го като част от българската действителност и подминаваме поредната такава история, или просълзени псуваме „глупавата система”, „тъпите доктори”, или нещо друго, което виждаме като причина за случването на подобни истории. Безспорно е, че тях ги има и не са малко.

Това, което е проблем, според мен, е акцентирането в масовите медии върху лошия пример. Много рядко виждам истории за това, колко усилия полага един добър лекар, за да помогне на хората.

Може би, обаче, подобни истории липсват по медиите, просто защото камерите и думите не биха могли да пресъздадат основното в тях – човечността и разбирането. Разбиране, простиращо се отвъд отношенията лекар-пациент. Откровеното съчувствие на единия за болката на другия и онова спокойно и уверено, човешко присъствие. Пациентът да знае, че неговият лекар е, преди всичко, човек, на когото той може да се довери и да разчита.

От собствен опит знам, че доверието в лекаря е ключ към справяне с проблема. То се гради, най-лесно и бързо, именно през човечността и разбирането. Ето защо, за мен човечността е по-силна от всяко лекарство. 

Топлата прегръдка на приятелството

Как и кога започва приятелството? Въпрос с толкова отговори, колкото са и приятелствата по света. Позволете ми да ви разкажа една такава история.

Беше една обикновена пролетна вечер.Двама млади хора момиче и момче, стояха на една автобусна спирка, препълнена с хора. Почти не разговаряха, опитвайки се да се оттърсят от шока, породен от събитията, които бяха се случили минути преди да ги намерим тук – сами сред хората, всеки със себе си и едновременно с това заедно.

Неусетно вялият разговор придоби неподозирана дълбочина и се превърна в откровено споделяне на онези тежки моменти, които преобръщат живота. Докато споделяха двамата не се гледаха. Всеки криеше лицето си от другия, за да скрие слабостта си в тъмнината. В един момент, докато слушаше, Тя усети сълзи в очите му. Тъмнината ги скриваше, но гласът му ги издаваше.

Тя дори не искаше да го погледне. Страхуваше се да не разруши момента като го накара да се срамува, а и самата тя се срамуваше от собствените си сълзи, които вече се търкаляха по бузите ѝ. Познаваше го добре и знаеше, че ако ги види, той ще се опита да я успокои, за сметка на себе си.

В един момент разговорът стана излишен. Останаха само тихите сълзи и една топла прегръдка, в която всеки от тях беше просто себе си.

Психотерапия – митове и легенди

В България да се търси помощ от психотерапевт не е особено често явление. За това има редица причини, част от които са свързани със стандарта на живот и финансовото състояние, но освен тях, сред обществото битуват много предразсъдъци за това какво е и какво не е психотерапия. Те са създали в общественото мнение устойчиви заблуди, които често спират хората да търсят помощта и съветите на психотерапевт.

Ще се опитам да развенчая част от тях, от позицията на опита ми, като човек стигнал до решението да използва подкрепата на психотерапевт. Признавам, че всички заблуди, за които ще прочетете бяха част от моето разбиране (или неразбиране) по темата.

Щом ходя на психотерапия, значи съм луд/а.

Абсолютен мит. „Лудостта” е поле на изследване и работа на психиатрите. Тук е моментът да разгранича понятията психиатър, психолог и психотерапевт. Психиатърът е лекар по образование, който след това е специализирал в областта на психозите, както е научното наименование на душевните болести. Психолозите са хора, завършили психология, във всичките ѝ разновидности. Те имат широко поле на професионална реализация. Психотерапевтите са предимно психолози (по-рядко психиатри), които са ориентирани към това да помагат на хората при решаването на проблеми, свързани с психиката.

Да отидеш на психотерапия е признак на слабост.

Личното ми мнение е, че истината напълно противоречи на това твърдение. Хората, които търсят подобен вид подкрепа, по мои наблюдения са силни. Те са осъзнали, че има нещо в живота им. което ги тормози, признават, че не могат да се справят сами с него и искат помощ, за да го променят. Масово, обаче, е разбирането, че ако не се справяш сам със случващото ти се, това е срамно. Именно по тази причина слушането на „другите” често оказва даден човек дори от идеята да започне да посещава психотерапевт. Въпросът: „Какво ще кажат хората?” е причина много хора, взели решението и започнали процеса на терапия, да крият този факт.

Проблемите, които имам са твърде лични, за да ги споделя с непознат.

Истината е, че в процеса на терапия се споделят много лични неща, но това в никой случай не означава, че те ще бъдат използвани, по какъвто и да е начин. Терапевтът по правило е задължен да спазва конфиденциалност. Още повече, професионалистът няма причина да използва информацията, която сте споделили него.

Дотук стана въпрос за някои от заблудите, които са в главите на хората преди да влязат в терапевтичен кабинет. Въпреки това списъкът със заблудите не свършва в този момент. Самият процес на общуването в рамките на психотерапия е представяно по твърде заблуждаващ начин.

В много филми сме виждали, че става дума единствено за говорене. В това може да има доза истина, ако става дума за класическа психоанализа, но спектърът от техники, използвани в процеса на промяна, в наши дни е много по-широк. Има редица школи, които предлагат методи и техники за справяне, нямащи общо с психоанализата.

Покрай тази заблуда се появява и следващата: приятелите ни могат да свършат също толкова успешно работата на терапевти.

Безспорно подкрепата на приятелите и споделянето на проблеми с тях има своето място. Приятелската съпричастност е нещо прекрасно. Ходенето на психотерапия никога не изключва търсенето на подкрепата на приятел. Това, което им липсва на приятелите ни, най-често е обективността.  Емоционалната им връзка с теб, не им позволява да ти дадат обективна обратна връзка. Нещо, което професионалистите са учили. Те могат да дадат една различна гледна точка към теб самия.

Професионалистите са магьосници.

Погрешно е да се мисли, че терапевтът ще махне с вълшебна пръчица и ще реши всички проблеми на човека. Психотерапията е процес на работа по характера на личността. Става дума за едно сътрудничество между професионалиста и търсещия неговата подкрепа, с цел позитивна промяна на онова, което пречи на човека да бъде този, който иска да бъде.  Това сътрудничество е основано на желание за промяна и пълното доверие. Доверието е изключително важно за безпроблемното споделяне в процеса на промяна. Именно затова не е възможно да държиш отговорен само терапевта за успеха или неуспеха на терапията.

Терапевтът е свръхчовек.

Пълна заблуда. Тя може би се поддържа от някои хора, но е необходимо да се знае, че психолозите са също хора, имащи свои проблеми, въпроси и дилеми, своите настроения и т. н. Това, което им позволява да помагат е наличието на малко повече опитност и знания.

Абсолютен мит е, че психологът би могъл и би искал да контролира живота ти.

Масово мислене е, че в процес на терапия друг взема решенията вместо теб. Тук идва и страхът от манипулация. Никой уважаващ себе си терапевт не би си позволил да вземе решение за вашия живот. Разбира се, може да потърсите съвет при решаване на проблем, но никой не може да ти даде готово решение, защото то няма да е твое. Няма как някой, който и да е той, да ти внуши каквото и да е то, ако то противоречи на нещата, в които вярваш.

Това, което искам да кажа с този материал е, че няма нищо страшно в решението да потърсиш помощ за решаване на проблем. Няма смисъл от излишно себеизмъчване, за което единствена причина са предразсъдъците.