понеделник, 29 октомври 2018 г.

Как бюрокрацията се опитва да убие словото


            
Преди час видях във „Фейсбук” публикация, която откровено ме потресе. Цитирам я тук:
Скъпи колеги, приятели и симпатизанти на Живото слово!
Обръщам се към Вас за съдействие и помощ !!!
Катедра "Реторика" е пред закриване по бюрократични причини!
Минималният брой преподаватели трябва да е седем, а те останаха шест поради пенсионирането на колега. В момента не се обявяват нови конкурси заради Новия закон за висшето образование ...
Катедрата е на 42 години и е подготвила стотици прекрасни комуникатори- журналисти, учители, политици, учени, бизнесмени, мениджъри... Има няколко десетки блестящо защитили докторанти. Утвърди се като единственото научно и учебно звено в България, чиито преподаватели са уважавани и приети в световни организации по реторика...
Моля за Вашата подкрепа и идеи за да убедим ръководствата на Философски факултет и на Софийския университет и да СПАСИМ катедра "Реторика" от закриване!
Едва ли е необходимо да аргументирам, че убеждаващата комуникация е другото име на демокрацията. 
На 6 ноември т.г. Факултетният съвет на ФФ трябва да вземе решението за закриването на катедра " Реторика"!!!
ПОМОГНЕТЕ!!!
Проф. Донка Александрова. 
Председател на БАР”
            
Сигурно се питате какво потресаващо има в това. Ще ви кажа: бюрократична неуредица е на път да стане причина за закриването на катедра, която е необходима. В днешните условия, когато всеки има право и възможност да изразява мнението си публично, е жизнено необходимо хората да знаят как да го правят. Катедра „Реторика” е място, където човек може да се запознае с магията на словото. Неслучайно използвам думата „магия”. Словото е точно това и хората, които работят в катедра „Реторика” го вярват и показват.
            Имах честта и удоволствието да работя с част от преподавателите от катедра „Реторика” . Това промени моя живот. Винаги съм обичала словото и с работата си с преподавателите от катедрата ми помогна да повярвам в себе си.  Заниманията с публично говорене са несамо образователни, но и възпитателни. Не ми се иска да повярвам, че поради административни неволи, работата на тези хора просто ще бъде заличена. Обидно и болезнено ще е. Вярвам, че има начин да не се стига до там.      

събота, 9 юни 2018 г.

Да си правиш реклама с човешкото нещастие


            
Откровено потресена съм. Вчера гледах едно видео от „Шоуто на Слави”. Видео за живота на една майка и нейния син, който е с увреждане. Това е второто подобно видео, което се появява в това, конкретно предаване. Имаше и още едно.
            Хубаво е такива неща да се появяват по телевизията. Да се покаже,че проблем има. Протестът на майките на деца и хората с увреждания е абсолютно основателен и скандалът, който се получи е основателен. Аз съм човек с увреждане и много добре познавам този начин на живот и пред какво са изправени хората, които го живеят. Майки се превръщат в затворници, осъдени от уврежданията на децата си. Деца, които са решили да не изоставят и твърдечесто гледат сами. Бащите ги няма. Майките са 24 часа до децата си, защото те имат нужда от постоянни грижи и подкрепа, дори за най-елементарното нещо. Майките в повечето случаи се справят сами, няма кой да помогне. Списъкът от причини за това е твърде дълъг и сега няма да го коментирам.
Темата, която искам да засегна в този текст е друга. Личното ми мнение е, че борбата на майките се използва от слави за реклама на предстоящата му политическа кариера. Нещастието на тези хора и неговата подкрепа за тях е просто начин да се покаже колко е „заинтересован” от народа си и колко е различен от останалите политици. Супер е идеята да дари колосална за България сума за тази кауза. Имам проблем с факта, че това се случи по такъв начин. От известно време цялото говорене на този човек е за това как той иска да промени държавата, защото тя не си върши работата. Как политиците са против народа, как искат всичко за себе си и други подобни.
В политологията, която изучавам вече четири години, такова явление се нарича популизъм. Всичко, което описах до сега се вписва идеално в дефиницията на класически такъв. Имаме една личност със силно медийно влияние,  а в случая дори собствено предаване. Общественото напрежение е факт. В обществото има проблеми, те са видими и не се решават продължително време. Идеалните условия, ако медийната личност има политически амбиции да ги осъществи.
Има трибуна и достатъчно зрители. Проблем тук няма. Проблемът е, че се е възприел като поредния, български, политически „месия”, който е решил кардинално да променя системата и много хора му вярват. Вярват, защото той говори неща, които те искат да чуят. Нищо, че те са изключително нереалистични, а някой от тях дори нелогични. Хвърлят се в пространството едни  думи, без да се обясни как ще се осъществи на практика обещаното, а още по-малко какви са възможните последици от него. Има причина това да е така, просто това са само обещания. Реклама и пропаганда. Никоя популистка политическа формация не е останала такава, след като влезе в държавното управление. Обикновено просто стават част от системата, която са искали и обещавали да променят, или просто изпадат от нея. Политиката не е само думи.
Бясна съм, че майките на децата с увреждания се използват за политическа реклама. Те търсят подкрепа, а получават поредното унижение, при това публично. Не могат да ме убедят, че тези силни жени биха искали да бъдат представени като молещи се за милост. Факт е, че проблем има, но сълзливите и драматични клипове не помагат. Единственият резултат от тях, според мен, е да представят водещия на предаването и бъдещ политик като социално отговорен, с което да привлече възможно повече хора да гласуват за него и за политическия субект, който ще сформира.
Това е просто внушение, зададено с определена цел – възможно най-много хора да си кажат: „Той е като мен, той ще реши моите проблеми,  на него му пука.” Целта е власт. Използването на подобна кауза е популярен, ефективен и лесно достъпен инструмент. Яд ме е, защото, лично за мен, това е употреба на хора и техните животи за реклама. Употреба на нещастието.   

четвъртък, 29 март 2018 г.

Да живее България!



В понеделник гледах постановката „Хъшове” на Александър Морфов. Няма второ такова изживяване. Просто няма. Препълнената зала на Народния театър е показателна. Познатите образи от „Немили-недраги” оживяха в изпълненията на актьорите, пълнокръвни и колоритни. Толкова реалистично беше всичко, че понякога забравях, че е само театър.
            Сякаш бях в кръчмата на Странджата и по улиците на Браила в онази толкова люта и непоносима за бедните емигранти зима. Студ, сълзи, конфликти, бой, смешки – имаше всичко. Преживях всяка една емоция , все едно е моя собствена и се замислих колко неща днес приемаме за даденост. Приемаме свободата за право, а не за цел. Приемаме, че ако нямаш достатъчно пари, вината е само твоя. Материално осигуреният живот е нещо, достъпно за всички, без някакви свръх усилия. Някога не е било така, но често сякаш забравяме този факт.
            Силно се надявам хората, които бяхме в залата да запазим по искрица от това: „Да живее България!”, което прозвучаваше от сцената и с което завърши прекрасната постановка. Не мога да опиша енергията на преживяното. Думите просто не стигат. Мисля си, че краят на пиеасата не е случаен. Няма я трагедията на героите. Те просто тръгват по пътя към своята слава и мечтите си. Лично за мен посланието е ясно: колкото и да е трудно не се отказвайте от целите си.