неделя, 29 май 2016 г.

Човечността е по-силна от всяко лекарство


В медиите често се говори за лошото отношение на лекари към техните пациенти. Приемаме го като част от българската действителност и подминаваме поредната такава история, или просълзени псуваме „глупавата система”, „тъпите доктори”, или нещо друго, което виждаме като причина за случването на подобни истории. Безспорно е, че тях ги има и не са малко.
Това, което е проблем, според мен, е акцентирането в масовите медии върху лошия пример. Много рядко виждам истории за това, колко усилия полага един добър лекар, за да помогне на хората.
Може би, обаче, подобни истории липсват по медиите, просто защото камерите и думите не биха могли да пресъздадат основното в тях – човечността и разбирането. Разбиране, простиращо се отвъд отношенията лекар-пациент. Откровеното съчувствие на единия за болката на другия и онова спокойно и уверено, човешко присъствие. Пациентът да знае, че неговият лекар е, преди всичко, човек, на когото той може да се довери и да разчита.

От собствен опит знам, че доверието в лекаря е ключ към справяне с проблема. То се гради, най-лесно и бързо, именно през човечността и разбирането. Ето защо, за мен човечността е по-силна от всяко лекарство. 

неделя, 15 май 2016 г.

Топлата прегръдка на приятелството


Как и кога започва приятелството? Въпрос с толкова отговори, колкото са и приятелствата по света. Позволете ми да ви разкажа една такава история.
Беше една обикновена пролетна вечер.Двама млади хора момиче и момче, стояха на една автобусна спирка, препълнена с хора. Почти не разговаряха, опитвайки се да се оттърсят от шока, породен от събитията, които бяха се случили минути преди да ги намерим тук – сами сред хората, всеки със себе си и едновременно с това заедно.
Неусетно вялият разговор придоби неподозирана дълбочина и се превърна в откровено споделяне на онези тежки моменти, които преобръщат живота. Докато споделяха двамата не се гледаха. Всеки криеше лицето си от другия, за да скрие слабостта си в тъмнината. В един момент, докато слушаше, Тя усети сълзи в очите му. Тъмнината ги скриваше, но гласът му ги издаваше.
Тя дори не искаше да го погледне. Страхуваше се да не разруши момента като го накара да се срамува, а и самата тя се срамуваше от собствените си сълзи, които вече се търкаляха по бузите ѝ. Познаваше го добре и знаеше, че ако ги види, той ще се опита да я успокои, за сметка на себе си.

В един момент разговорът стана излишен. Останаха само тихите сълзи и една топла прегръдка, в която всеки от тях беше просто себе си.

петък, 6 май 2016 г.

Психотерапия – митове и легенди




В България да се търси помощ от психотерапевт не е особено често явление. За това има редица причини, част от които са свързани със стандарта на живот и финансовото състояние, но освен тях, сред обществото битуват много предразсъдъци за това какво е и какво не е психотерапия. Те са създали в общественото мнение устойчиви заблуди, които често спират хората да търсят помощта и съветите на психотерапевт.
Ще се опитам да развенчая част от тях, от позицията на опита ми, като човек стигнал до решението да използва подкрепата на психотерапевт. Признавам, че всички заблуди, за които ще прочетете бяха част от моето разбиране (или неразбиране) по темата.
Щом ходя на психотерапия, значи съм луд/а.
Абсолютен мит. „Лудостта” е поле на изследване и работа на психиатрите. Тук е моментът да разгранича понятията психиатър, психолог и психотерапевт. Психиатърът е лекар по образование, който след това е специализирал в областта на психозите, както е научното наименование на душевните болести. Психолозите са хора, завършили психология, във всичките ѝ разновидности. Те имат широко поле на професионална реализация. Психотерапевтите са предимно психолози (по-рядко психиатри), които са ориентирани към това да помагат на хората при решаването на проблеми, свързани с психиката.
Да отидеш на психотерапия е признак на слабост.
Личното ми мнение е, че истината напълно противоречи на това твърдение. Хората, които търсят подобен вид подкрепа, по мои наблюдения са силни. Те са осъзнали, че има нещо в живота им. което ги тормози, признават, че не могат да се справят сами с него и искат помощ, за да го променят. Масово, обаче, е разбирането, че ако не се справяш сам със случващото ти се, това е срамно. Именно по тази причина слушането на „другите” често оказва даден човек дори от идеята да започне да посещава психотерапевт. Въпросът: „Какво ще кажат хората?” е причина много хора, взели решението и започнали процеса на терапия, да крият този факт.
Проблемите, които имам са твърде лични, за да ги споделя с непознат.
Истината е, че в процеса на терапия се споделят много лични неща, но това в никой случай не означава, че те ще бъдат използвани, по какъвто и да е начин. Терапевтът по правило е задължен да спазва конфиденциалност. Още повече, професионалистът няма причина да използва информацията, която сте споделили него.
Дотук стана въпрос за някои от заблудите, които са в главите на хората преди да влязат в терапевтичен кабинет. Въпреки това списъкът със заблудите не свършва в този момент. Самият процес на общуването в рамките на психотерапия е представяно по твърде заблуждаващ начин.
В много филми сме виждали, че става дума единствено за говорене. В това може да има доза истина, ако става дума за класическа психоанализа, но спектърът от техники, използвани в процеса на промяна, в наши дни е много по-широк. Има редица школи, които предлагат методи и техники за справяне, нямащи общо с психоанализата.
Покрай тази заблуда се появява и следващата: приятелите ни могат да свършат също толкова успешно работата на терапевти.
Безспорно подкрепата на приятелите и споделянето на проблеми с тях има своето място. Приятелската съпричастност е нещо прекрасно. Ходенето на психотерапия никога не изключва търсенето на подкрепата на приятел. Това, което им липсва на приятелите ни, най-често е обективността.  Емоционалната им връзка с теб, не им позволява да ти дадат обективна обратна връзка. Нещо, което професионалистите са учили. Те могат да дадат една различна гледна точка към теб самия.
Професионалистите са магьосници.
Погрешно е да се мисли, че терапевтът ще махне с вълшебна пръчица и ще реши всички проблеми на човека. Психотерапията е процес на работа по характера на личността. Става дума за едно сътрудничество между професионалиста и търсещия неговата подкрепа, с цел позитивна промяна на онова, което пречи на човека да бъде този, който иска да бъде.  Това сътрудничество е основано на желание за промяна и пълното доверие. Доверието е изключително важно за безпроблемното споделяне в процеса на промяна. Именно затова не е възможно да държиш отговорен само терапевта за успеха или неуспеха на терапията.
Терапевтът е свръхчовек.
Пълна заблуда. Тя може би се поддържа от някои хора, но е необходимо да се знае, че психолозите са също хора, имащи свои проблеми, въпроси и дилеми, своите настроения и т. н. Това, което им позволява да помагат е наличието на малко повече опитност и знания.
Абсолютен мит е, че психологът би могъл и би искал да контролира живота ти.
Масово мислене е, че в процес на терапия друг взема решенията вместо теб. Тук идва и страхът от манипулация. Никой уважаващ себе си терапевт не би си позволил да вземе решение за вашия живот. Разбира се, може да потърсите съвет при решаване на проблем, но никой не може да ти даде готово решение, защото то няма да е твое. Няма как някой, който и да е той, да ти внуши каквото и да е то, ако то противоречи на нещата, в които вярваш.
Това, което искам да кажа с този материал е, че няма нищо страшно в решението да потърсиш помощ за решаване на проблем. Няма смисъл от излишно себеизмъчване, за което единствена причина са предразсъдъците.