В
понеделник гледах постановката „Хъшове” на Александър Морфов. Няма второ такова
изживяване. Просто няма. Препълнената зала на Народния театър е показателна.
Познатите образи от „Немили-недраги” оживяха в изпълненията на актьорите, пълнокръвни
и колоритни. Толкова реалистично беше всичко, че понякога забравях, че е само
театър.
Сякаш бях в кръчмата на Странджата и по улиците на Браила
в онази толкова люта и непоносима за бедните емигранти зима. Студ, сълзи,
конфликти, бой, смешки – имаше всичко. Преживях всяка една емоция , все едно е
моя собствена и се замислих колко неща днес приемаме за даденост. Приемаме
свободата за право, а не за цел. Приемаме, че ако нямаш достатъчно пари, вината
е само твоя. Материално осигуреният живот е нещо, достъпно за всички, без
някакви свръх усилия. Някога не е било така, но често сякаш забравяме този
факт.
Силно се надявам хората, които бяхме в залата да запазим
по искрица от това: „Да живее България!”, което прозвучаваше от сцената и с
което завърши прекрасната постановка. Не мога да опиша енергията на преживяното.
Думите просто не стигат. Мисля си, че краят на пиеасата не е случаен. Няма я
трагедията на героите. Те просто тръгват по пътя към своята слава и мечтите си.
Лично за мен посланието е ясно: колкото и да е трудно не се отказвайте от
целите си.
