На
08. 06. 2016 година, от този свят си отиде поетът Евтим Евтимов. Днес разбирам,
че към небето е отлетяла и душата на неговата съпруга – Романьола Мирославова.
Имах честта и удоволствието да познавам и двамата. В знак на почит към тях,
искам да ви разкажа спомените си, които ще пазя винаги в сърцето си.
Спомени,
свързани с човечност и добронамереност. Първият ми разговор с Руми, както
накратко наричах Романьола, беше преди шест години. Приятел, който я познаваше
ми беше дал телефонния ѝ номер. Помня, че когато се обадих бях
много притеснена и не знам за какво сме си говорили. Разбрахме се да общуваме
чрез писма, написани на ръка и изпратени по пощата. Писането на първите ми беше
много трудно. Всяка една дума беше проверена и премислена. Спомням си топлината
на нейните отговори. Пазя ги още, заедно с книгите, които често намирах в
пликовете. Най- ценният подарък от нея ще си остане отделеното време, дали за
да отговори на писмото ми, или за един от нашите дълги телефонни разговори.
Именно Руми е човекът, от когото
разбрах, че в творчеството няма смисъл от правила, ако те пречат на това,
творецът да изрази себе си.
Двете ми срещи с Евтим Евтимов са
незабравими. Разбрах, че зад едни от любимите ми стихотворения е изключително
земен човек. Аз виждах в него единствено автора на едни от любимите ми
стихотворения. Нека ви разкажа за нашите срещи.
Бях спечелила една от първите си награди в
конкурс за поезия. Награждаването беше в една дъждовна, пролетна привечер. Бях много
развълнувана. Точно пред залата срещнах един човек. Поздравих го без да знам
кой е. Бях с учителката си по литература
и разбрах с кого съм се срещнала. При връчването на наградата с Евтим
Евтимов разменихме едва няколко думи,
които не помня.Спомням си само простотата им и усещането за човечност.
Човечност, която дава криле. Думи на подкрепа и вяра. Вяра в таланта ми, в
който аз самата не вярвах тогава.
Следващата
ми среща с него беше доста по-късно. Отново на награждаване. Отидох да поговоря
с него за мечтата си – стихосбирка.
Отидох притеснена и изпълнена с неудобство. В последвалия разговор се
чувствах изключително щастлива. Отново усетих онази доброта и човечност.
Вълната от тях ме заля така, че едва не се разплаках. Човекът, Евтим Евтимов отново ми даде криле.
Освен поети и творци Евтим Евтимов и Романьола
Мирославова са Хора. Ще ги запазя в сърцето си завинаги, защото без тях нямаше
да съм това, което съм, а вие нямаше да четете тези думи. Пиша това през сълзи,
но вярвам, че те двамата пак са заедно и се обичат.
