Средата на август е.
Новата учебна година наближава. За учениците, може би, това е нещо досадно.
Зрелостниците вероятно я чакат с притеснение, заради предстоящите матури. Бъдещите
първокласници, вероятно, вече подготвят своите раници с нетърпение да прекрачат
прага на училището за първи път.
Има едни хора, в чиито
умове и сърца е събрана цялата палитра ученически емоции. Учителите се стремят
да възпитават младите хора и да им предават знания. Правят го, въпреки
собствената си умора, проблеми и въпроси.
Трудно бихте разбрали
какви са проблемите на един български учител. Повечето хора в тази професия са
твърде горди, за да се оплакват в медиите, или където и да е. Чува се само за
един много малък процент случаи на набити, или пребити, учители. Проблемът с
възнагражденията в професията е тема – табу, а отговорните институции умело твърдят, че такъв няма. Проблем с парите
има, но не той е най-важен.
Като дете на учител,
съм израснала с болките на хората, работещи в тази професия. Най-много учители
боледуват, заради неуважението на обществото към тях. Заради това, че родители
си позволяват да им крещят и дори да ги удрят. Заради масовата заблуда, че един
учител не прави почти нищо, а взима пари за това. Само, който е израснал в
семейство, в което има учител, знае колко пъти тетрадките за проверка са били
по-важни от него и игрите му, колко пъти е слушал уроци, вместо приказки,
вечер.
Това не се вижда отвън.
Родителите, които отиват и вдигат скандал за за двойката на детето си, няма как
да го знаят. Няма как да се видят и всички главоболия, които изтърпява един
педагог, заради шума и говоренето на децата в час и, буквално, ужасните
учебници. Няма как да забележите болката от липсата на уважение, но тя е дори
по-силна от физическата.
Затова добрите и
сърцати учители ще стават все по-малко. Ако познавате такива, благодарете им,
уважавайте ги и им го показвайте.
