Пиша този текст
повлияна и разтърсена от историята в романа „ Аз още броя дните” на Георги
Бърдаров. История за любовта между християнин и мюсюлманка, живеещи в Сараево
по време на войната в Босна. Оказа се,че зад сюжета на романа стои напълно
реална история, историята на Бошко и Адмира. Романът и техният живот не
завършват щастливо. Все пак става въпрос за война.
Студент съм в
специалност „Политология”. Съвсем скоро на лекция коментирахме същия този
конфликт в Босна. Говорихме дълго за ролята на международните организации,
договорите и политическите решения на най-високо ниво, за спорния успех на
поредицата мисии на различните международни организации и т. н. Нито веднъж
никой не спомена за последиците, които тази война е оставила върху хората. За
разбитите съдби и прекършените хора. За убитите, но и за оцелелите, които също
са жертви. Цялата човешка трагедия в тази война сякаш ни убягна. На първо място
беше анализът на институции и документи.
Силното
операционализиране на нещата, доведе до там, че да говорим за страни в
конфликта, вместо за религиозни общности и хора. Хора, които имат свои съдби и
трагедии. За живота на жителите на Сараево по това време дори не стана дума.
Наясно съм, че не можем и не би трябвало да изпадаме в анализ на лични
трагедии, анализирайки политиката, но ме измъчва въпросът: „Може ли да се
анализира политиката без да се познават действителността и животът на хората?”
Безспорно
решения могат да се взимат и на база калкулации на индикатори, ползи и загуби.
За мен, обаче всяко такова решение в политиката е недостатъчно добро. Човешките
съдби не са математически задачи с точен отговор. Политиката, като процес на
решаване на проблеми не може да пренебрегва едни хора напълно, за сметка други.
Няма начин да се крепи само на изработени схеми. Политиката не може да се
случва без участието на хората.
P. S Снимката, която виждате е на двамата млади хора. чиято любовна история е разказана в романа.