четвъртък, 16 февруари 2017 г.

Изоставените хора и остатъците


Нека ви разкажа една случка. На някои от вас, тя ще се стори твърде делнична и обикновена, но ще я разкажа, защото ме накара да се замисля за много неща.
Преди няколко дни, прибирайки се към вкъщи, след последния изпит в университета, заедно с майка ми бяхме гладни. Пристигайки на Централна гара си взехме по един сандвич. Избрахме си и взехме тези, които биха ни харесали най-много, платихме ги и отидохме в чакалнята на гарата. Там хапнахме.
Докато се хранехме забелязахме, че срещу нас сяда млад човек. Беше от онези, които не ни се иска да забелязваме – мръсен и зле облечен. Седеше, мълчеше и ни гледаше как се храним. Не каза нищо, а никоя от нас не го заговори. Хапнахме, а около половината от моя сандвич остана. Нямаше как да вземем остатъка и го изхвърлихме в близкото кошче за отпадъци. Младежът продължаваше да ни наблюдава.
Няколко минути по-късно стана от мястото си. Помислих, че просто тръгва нанякъде. Той отиде до кошчето и взе изхвърлените остатъци от сандвич, не зa друго, а за да се нахрани. Не знаех как да реагирам. Сякаш, не вярвах на очите си. Човекът се отдалечи с гръб към нас.
Майка ми го настигна и му занесе една напитка, която аз бях взела заради промоция, но не исках, и някакви дребни пари. Човекът беше ужасно смутен, но и благодарен.
През последните дни често се сещам за тази случка. Лесно е да си недoволен, когато имаш всичко и не си изпадал в положението да не можеш да осигуриш дори нещо елементарно за себе си.