Нека ви разкажа една
случка. На някои от вас, тя ще се стори твърде делнична и обикновена, но ще я
разкажа, защото ме накара да се замисля за много неща.
Преди няколко дни, прибирайки
се към вкъщи, след последния изпит в университета, заедно с майка ми бяхме
гладни. Пристигайки на Централна гара си взехме по един сандвич. Избрахме си и
взехме тези, които биха ни харесали най-много, платихме ги и отидохме в
чакалнята на гарата. Там хапнахме.
Докато се хранехме
забелязахме, че срещу нас сяда млад човек. Беше от онези, които не ни се иска
да забелязваме – мръсен и зле облечен. Седеше, мълчеше и ни гледаше как се
храним. Не каза нищо, а никоя от нас не го заговори. Хапнахме, а около
половината от моя сандвич остана. Нямаше как да вземем остатъка и го
изхвърлихме в близкото кошче за отпадъци. Младежът продължаваше да ни наблюдава.
Няколко минути по-късно
стана от мястото си. Помислих, че просто тръгва нанякъде. Той отиде до кошчето
и взе изхвърлените остатъци от сандвич, не зa друго, а за да се нахрани. Не
знаех как да реагирам. Сякаш, не вярвах на очите си. Човекът се отдалечи с гръб
към нас.
Майка ми го настигна и
му занесе една напитка, която аз бях взела заради промоция, но не исках, и
някакви дребни пари. Човекът беше ужасно смутен, но и благодарен.
През последните дни
често се сещам за тази случка. Лесно е да си недoволен, когато имаш всичко и не
си изпадал в положението да не можеш да осигуриш дори нещо елементарно за себе
си.
