Трети декември е
обявен за международен ден на хората с увреждания. В България е по-известен
като „денят на инвалида”. Всяка година, когато тази дата наближи се започва
един много сериозен спор между хората с увреждания в родината ни: дали този ден
е празник, или е поредната дата, на която „различните” хора да бъдат публично
съжалявани.
Много
организации и институции за хора с увреждания организират събития, с които да
отбележат този ден, които, в повечето случаи, имат характер на празненства.
Нещо, което е непонятно на смятащите, че в подобен ден няма нищо празнично.
Личното ми мнение е, че и едните и другите са прави за себе си.
От една страна,
подобни събития са шанс за хора, които са предимно затворени вкъщи да излязат
навън, в една по-различна обстановка. Тези хора нямат и добра социална среда,
защото, по една или друга причина, са останали извън обществото и са се затворили
в рамките на малката общност на дадена организация. За тях подобен ден е повод
за среща с приятели и малко разнообразие в сивото ежедневие. Не виждам с какво
подобни събирания са проблем, а датата е формален повод.
Онези, които
смятат, че този ден не е повод за празнуване, също са прави. Не би трябвало
фактът че имаш здравословен проблем да е повод за празник. Има хиляди други
поводи за почерпка и събиране с приятели. Разбира се, това го знаят хората, които
постоянно общуват постоянно и не са затворени в рамките на определена социална
група. Аз не празнувам трети декември, но за трета поредна година ще отбележа
подобаващо осми декември – ден на българските студенти.
