Всеизвестна
е шегата, че в България всички разбират от футбол и от политика. Всяка шега се
базира на някаква доза истина, спорният въпрос е как схващаме „разбирането”.
Съдейки по състоянието на българските футболни отбори и случващото се с тях,
докато слущам коментарите на запалянковците около себе си, започнах да си
мисля, че хората, които се занимават с него разбират много малко.
Тази
аналогия може да се направи и по отношение на българския политически живот в
последните години. Тъй като аз разбирам твърде малко от футбол, ще се опитам да
потърся причините за масовото мнение по отношение на политическата реалност в
България.
Едва
ли има човек, който сядайки в заведение, да не е попадал в ситуация да слуша
разгорещен спор по политически въпрос. Не става дума за аргументирано излагане
на една или друига позиция. Говоря за онези, граничещи със скандали спорове,
които се провеждат, когато спорещите са употребили алкохол и то, нерядко, в
големи количества. Обикновено такива спорове свършват с добре познатото:
„Всички са маскари!”. Ако попитате участниците в подобен спор дали гласуват, е
много вероятно да получите отрицателен отговор, придружен с лекция как от
гласуването няма никакъв смисъл.
Задавали
ли сте си въпроса: „Защо се случва така?”? Защо същите тези хора, които псуват
цялата политическа система и имат теории и идеи по всеки политически въпрос не
гласуват и по никакъв начин не участват в в политиката?
Отговорът
може да се търси в някои нагласи, заложени в народопсихологията на българите. В
тази статия ми се иска да разгледам някои обяснение именно от гледна точка на
психологията. Парадоксално е, но всяка
една от тези нагласи е основана на страх. Нищо различно не стои зад тях.
Негативизмът
към политическия живот и хората в него е основополагащ за цялата ситуация. Тази
нагласа има две страни. Едната е описана още преди много години с израза: „Сите
са маскари.”. Хората, които са недоволни от системата поставят всички участници
в нея „под общ знаменател”, приписвайки им само и единствено негативни
качества. В повечето случаи на същите им е трудно да
открият нещо, което би опровергало разбирането, което имат за политиката и
участващите в нея. Причината не е липсата на добри черти и постъпки в
биографиите и характерите на занимаващите се с политика, а склонността на
„зрителите” да не възприемат добрите постъпки и черти.
Този
„филтър” се получава от негативната нагласа към политиката като цяло.
Генерализирането също е начин да си създадем подобно „криво огледало. В един
момент се стига до пълно обезличаване на участниците. Избирателите спират да се
интересуват от това кои могат да бъдат техните представители, защото ги приемат
просто като група хора, които вземат някакви решения, защитаващи тесен кръг от
интереси, получавайки за това солидни суми.
Стигаме
до нещо много познато на всеки българин – завистта. Всъщност, това отново е
форма и разновидност на страха. Този,
който завижда, се страхува, че не е достатъчно успял в собствените си очи и в
очите на другите. Опитвайки се да „избяга” от страха си, човек отрича
значимостта на другите и техните постижения. Подобно омаловажаване е толкова
често срещано, че е станало нарицателно. Типичен такъв пример е склонността на
извършващите физически труд да твърдят: „чиновниците нищо не работят”. Същото
може да се срещне като отношение в
обратна посока. Става дума за сходна нагласа у хората да се съмняват в
собствената си значимост. Най-лесно подобно съмнение се преодолява с
възможността да си докажеш наличието на някой, който е по-малко значим от тееб.
Изобщо не става дума за обективност и реалистичност на подобен тип
доказателства.
Постоянното
отричане на необходимостта от участието в политиката като дейност, заради
възприемането ѝ като „мръсна работа”, е довело до нещо, което масово
забелязваме и псуваме. Все повече хора влизат в политиката само и единствено
заради материални стимули, или за да защитят свой личен интерес. Получава се
омагьосан кръг – заради
мисленето, че всички политици крадат, повечето хора виждат само това, а
пренебрегват всеки човек с кауза. Просто не му се доверяват. При липсата на
доверие хората, които имат само идеи нищо друго остават на заден план. От тук
разбирането става реалност.
Неслучайно
действието се развива на фона на кръчмата. За българина алкохолът е най-лесният
и достъпен начин да махне задръжките си, а по този начин да се освободи от
страха си да изкаже свободно мнението си. Поколения наред не сме се научили, че
мнението е нещо ценно. Не става въпрос само за политиката. Поговорката:
„Преклонена глава, сабя не я сече.” е израз на народопсихологията на българина,
връщайки се още по време на османското владичество. Днес, този тип мислене
често бива наричано „робска психика”. Специалистите отново го свързват с
липсата на реална самооценка . Не сме се научили да вярваме на себе си и да се
ценим като хора. Тази липса на самоуважение ни е довела до ситуация да роптаем
срещу нещата, които не харесваме, но рядко да се опитваме да го променим и да
обявяваме публично несъгласието си със статуквото.
Вярването:
„от мен нищо не зависи”. Когато става дума за политическо действие, тази фраза е
вярна, ако е изречена от един човек. Сам някой трудно би могъл да промени нещо,
градено с години. Проблемът е масовостта на това и други подобни разсъждения.
Какво се получава? Искаме да се промени нещо, но само говорим за промяна, без
да предприемаме нищо.
Когато
ви се иска да кажете, че държавата не става за нищо, помислете какво и как
правите, за да се промени нещо, което не ви харесва.