четвъртък, 1 декември 2016 г.

Празник ли е трети декември?


Трети декември е обявен за международен ден на хората с увреждания. В България е по-известен като „денят на инвалида”. Всяка година, когато тази дата наближи се започва един много сериозен спор между хората с увреждания в родината ни: дали този ден е празник, или е поредната дата, на която „различните” хора да бъдат публично съжалявани.
Много организации и институции за хора с увреждания организират събития, с които да отбележат този ден, които, в повечето случаи, имат характер на празненства. Нещо, което е непонятно на смятащите, че в подобен ден няма нищо празнично. Личното ми мнение е, че и едните и другите са прави за себе си.
От една страна, подобни събития са шанс за хора, които са предимно затворени вкъщи да излязат навън, в една по-различна обстановка. Тези хора нямат и добра социална среда, защото, по една или друга причина, са останали извън обществото и са се затворили в рамките на малката общност на дадена организация. За тях подобен ден е повод за среща с приятели и малко разнообразие в сивото ежедневие. Не виждам с какво подобни събирания са проблем, а датата е формален повод.

Онези, които смятат, че този ден не е повод за празнуване, също са прави. Не би трябвало фактът че имаш здравословен проблем да е повод за празник. Има хиляди други поводи за почерпка и събиране с приятели. Разбира се, това го знаят хората, които постоянно общуват постоянно и не са затворени в рамките на определена социална група. Аз не празнувам трети декември, но за трета поредна година ще отбележа подобаващо осми декември – ден на българските студенти.

понеделник, 7 ноември 2016 г.

(Без)човечността в политиката


Пиша този текст повлияна и разтърсена от историята в романа „ Аз още броя дните” на Георги Бърдаров. История за любовта между християнин и мюсюлманка, живеещи в Сараево по време на войната в Босна. Оказа се,че зад сюжета на романа стои напълно реална история, историята на Бошко и Адмира. Романът и техният живот не завършват щастливо. Все пак става въпрос за война.
Студент съм в специалност „Политология”. Съвсем скоро на лекция коментирахме същия този конфликт в Босна. Говорихме дълго за ролята на международните организации, договорите и политическите решения на най-високо ниво, за спорния успех на поредицата мисии на различните международни организации и т. н. Нито веднъж никой не спомена за последиците, които тази война е оставила върху хората. За разбитите съдби и прекършените хора. За убитите, но и за оцелелите, които също са жертви. Цялата човешка трагедия в тази война сякаш ни убягна. На първо място беше анализът на институции и документи.
Силното операционализиране на нещата, доведе до там, че да говорим за страни в конфликта, вместо за религиозни общности и хора. Хора, които имат свои съдби и трагедии. За живота на жителите на Сараево по това време дори не стана дума. Наясно съм, че не можем и не би трябвало да изпадаме в анализ на лични трагедии, анализирайки политиката, но ме измъчва въпросът: „Може ли да се анализира политиката без да се познават действителността и животът на хората?”

Безспорно решения могат да се взимат и на база калкулации на индикатори, ползи и загуби. За мен, обаче всяко такова решение в политиката е недостатъчно добро. Човешките съдби не са математически задачи с точен отговор. Политиката, като процес на решаване на проблеми не може да пренебрегва едни хора напълно, за сметка други. Няма начин да се крепи само на изработени схеми. Политиката не може да се случва без участието на хората.

P. S Снимката, която виждате е на двамата млади хора. чиято любовна история е разказана в романа.

събота, 20 август 2016 г.

На българския учител, с уважение






Средата на август е. Новата учебна година наближава. За учениците, може би, това е нещо досадно. Зрелостниците вероятно я чакат с притеснение, заради предстоящите матури. Бъдещите първокласници, вероятно, вече подготвят своите раници с нетърпение да прекрачат прага на училището за първи път.
Има едни хора, в чиито умове и сърца е събрана цялата палитра ученически емоции. Учителите се стремят да възпитават младите хора и да им предават знания. Правят го, въпреки собствената си умора, проблеми и въпроси.
Трудно бихте разбрали какви са проблемите на един български учител. Повечето хора в тази професия са твърде горди, за да се оплакват в медиите, или където и да е. Чува се само за един много малък процент случаи на набити, или пребити, учители. Проблемът с възнагражденията в професията е тема – табу, а отговорните институции  умело твърдят, че такъв няма. Проблем с парите има, но не той е най-важен.
Като дете на учител, съм израснала с болките на хората, работещи в тази професия. Най-много учители боледуват, заради неуважението на обществото към тях. Заради това, че родители си позволяват да им крещят и дори да ги удрят. Заради масовата заблуда, че един учител не прави почти нищо, а взима пари за това. Само, който е израснал в семейство, в което има учител, знае колко пъти тетрадките за проверка са били по-важни от него и игрите му, колко пъти е слушал уроци, вместо приказки, вечер.
Това не се вижда отвън. Родителите, които отиват и вдигат скандал за за двойката на детето си, няма как да го знаят. Няма как да се видят и всички главоболия, които изтърпява един педагог, заради шума и говоренето на децата в час и, буквално, ужасните учебници. Няма как да забележите болката от липсата на уважение, но тя е дори по-силна от физическата.
Затова добрите и сърцати учители ще стават все по-малко. Ако познавате такива, благодарете им, уважавайте ги и им го показвайте.   

събота, 25 юни 2016 г.

Тъга, рими и ангели





На 08. 06. 2016 година, от този свят си отиде поетът Евтим Евтимов. Днес разбирам, че към небето е отлетяла и душата на неговата съпруга – Романьола Мирославова. Имах честта и удоволствието да познавам и двамата. В знак на почит към тях, искам да ви разкажа спомените си, които ще пазя винаги в сърцето си.
Спомени, свързани с човечност и добронамереност. Първият ми разговор с Руми, както накратко наричах Романьола, беше преди шест години. Приятел, който я познаваше ми беше дал телефонния ѝ номер. Помня, че когато се обадих бях много притеснена и не знам за какво сме си говорили. Разбрахме се да общуваме чрез писма, написани на ръка и изпратени по пощата. Писането на първите ми беше много трудно. Всяка една дума беше проверена и премислена. Спомням си топлината на нейните отговори. Пазя ги още, заедно с книгите, които често намирах в пликовете. Най- ценният подарък от нея ще си остане отделеното време, дали за да отговори на писмото ми, или за един от нашите дълги телефонни разговори. Именно Руми е човекът,  от когото разбрах, че в творчеството няма смисъл от правила, ако те пречат на това, творецът да изрази себе си.
Двете ми срещи с Евтим Евтимов са незабравими. Разбрах, че зад едни от любимите ми стихотворения е изключително земен човек. Аз виждах в него единствено автора на едни от любимите ми стихотворения. Нека ви разкажа за нашите срещи.
 Бях спечелила една от първите си награди в конкурс за поезия. Награждаването беше в една дъждовна, пролетна привечер. Бях много развълнувана. Точно пред залата срещнах един човек. Поздравих го без да знам кой е.  Бях с учителката си по литература и разбрах с кого съм се срещнала. При връчването на наградата с Евтим Евтимов  разменихме едва няколко думи, които не помня.Спомням си само простотата им и усещането за човечност. Човечност, която дава криле. Думи на подкрепа и вяра. Вяра в таланта ми, в който аз самата не вярвах тогава.
Следващата ми среща с него беше доста по-късно. Отново на награждаване. Отидох да поговоря с него за мечтата си – стихосбирка.   Отидох притеснена и изпълнена с неудобство. В последвалия разговор се чувствах изключително щастлива. Отново усетих онази доброта и човечност. Вълната от тях ме заля така, че едва не се разплаках. Човекът, Евтим Евтимов отново ми даде криле.
Освен поети и творци  Евтим Евтимов и Романьола Мирославова са Хора. Ще ги запазя в сърцето си завинаги, защото без тях нямаше да съм това, което съм, а вие нямаше да четете тези думи. Пиша това през сълзи, но вярвам, че те двамата пак са заедно и се обичат.

неделя, 29 май 2016 г.

Човечността е по-силна от всяко лекарство


В медиите често се говори за лошото отношение на лекари към техните пациенти. Приемаме го като част от българската действителност и подминаваме поредната такава история, или просълзени псуваме „глупавата система”, „тъпите доктори”, или нещо друго, което виждаме като причина за случването на подобни истории. Безспорно е, че тях ги има и не са малко.
Това, което е проблем, според мен, е акцентирането в масовите медии върху лошия пример. Много рядко виждам истории за това, колко усилия полага един добър лекар, за да помогне на хората.
Може би, обаче, подобни истории липсват по медиите, просто защото камерите и думите не биха могли да пресъздадат основното в тях – човечността и разбирането. Разбиране, простиращо се отвъд отношенията лекар-пациент. Откровеното съчувствие на единия за болката на другия и онова спокойно и уверено, човешко присъствие. Пациентът да знае, че неговият лекар е, преди всичко, човек, на когото той може да се довери и да разчита.

От собствен опит знам, че доверието в лекаря е ключ към справяне с проблема. То се гради, най-лесно и бързо, именно през човечността и разбирането. Ето защо, за мен човечността е по-силна от всяко лекарство. 

неделя, 15 май 2016 г.

Топлата прегръдка на приятелството


Как и кога започва приятелството? Въпрос с толкова отговори, колкото са и приятелствата по света. Позволете ми да ви разкажа една такава история.
Беше една обикновена пролетна вечер.Двама млади хора момиче и момче, стояха на една автобусна спирка, препълнена с хора. Почти не разговаряха, опитвайки се да се оттърсят от шока, породен от събитията, които бяха се случили минути преди да ги намерим тук – сами сред хората, всеки със себе си и едновременно с това заедно.
Неусетно вялият разговор придоби неподозирана дълбочина и се превърна в откровено споделяне на онези тежки моменти, които преобръщат живота. Докато споделяха двамата не се гледаха. Всеки криеше лицето си от другия, за да скрие слабостта си в тъмнината. В един момент, докато слушаше, Тя усети сълзи в очите му. Тъмнината ги скриваше, но гласът му ги издаваше.
Тя дори не искаше да го погледне. Страхуваше се да не разруши момента като го накара да се срамува, а и самата тя се срамуваше от собствените си сълзи, които вече се търкаляха по бузите ѝ. Познаваше го добре и знаеше, че ако ги види, той ще се опита да я успокои, за сметка на себе си.

В един момент разговорът стана излишен. Останаха само тихите сълзи и една топла прегръдка, в която всеки от тях беше просто себе си.

петък, 6 май 2016 г.

Психотерапия – митове и легенди




В България да се търси помощ от психотерапевт не е особено често явление. За това има редица причини, част от които са свързани със стандарта на живот и финансовото състояние, но освен тях, сред обществото битуват много предразсъдъци за това какво е и какво не е психотерапия. Те са създали в общественото мнение устойчиви заблуди, които често спират хората да търсят помощта и съветите на психотерапевт.
Ще се опитам да развенчая част от тях, от позицията на опита ми, като човек стигнал до решението да използва подкрепата на психотерапевт. Признавам, че всички заблуди, за които ще прочетете бяха част от моето разбиране (или неразбиране) по темата.
Щом ходя на психотерапия, значи съм луд/а.
Абсолютен мит. „Лудостта” е поле на изследване и работа на психиатрите. Тук е моментът да разгранича понятията психиатър, психолог и психотерапевт. Психиатърът е лекар по образование, който след това е специализирал в областта на психозите, както е научното наименование на душевните болести. Психолозите са хора, завършили психология, във всичките ѝ разновидности. Те имат широко поле на професионална реализация. Психотерапевтите са предимно психолози (по-рядко психиатри), които са ориентирани към това да помагат на хората при решаването на проблеми, свързани с психиката.
Да отидеш на психотерапия е признак на слабост.
Личното ми мнение е, че истината напълно противоречи на това твърдение. Хората, които търсят подобен вид подкрепа, по мои наблюдения са силни. Те са осъзнали, че има нещо в живота им. което ги тормози, признават, че не могат да се справят сами с него и искат помощ, за да го променят. Масово, обаче, е разбирането, че ако не се справяш сам със случващото ти се, това е срамно. Именно по тази причина слушането на „другите” често оказва даден човек дори от идеята да започне да посещава психотерапевт. Въпросът: „Какво ще кажат хората?” е причина много хора, взели решението и започнали процеса на терапия, да крият този факт.
Проблемите, които имам са твърде лични, за да ги споделя с непознат.
Истината е, че в процеса на терапия се споделят много лични неща, но това в никой случай не означава, че те ще бъдат използвани, по какъвто и да е начин. Терапевтът по правило е задължен да спазва конфиденциалност. Още повече, професионалистът няма причина да използва информацията, която сте споделили него.
Дотук стана въпрос за някои от заблудите, които са в главите на хората преди да влязат в терапевтичен кабинет. Въпреки това списъкът със заблудите не свършва в този момент. Самият процес на общуването в рамките на психотерапия е представяно по твърде заблуждаващ начин.
В много филми сме виждали, че става дума единствено за говорене. В това може да има доза истина, ако става дума за класическа психоанализа, но спектърът от техники, използвани в процеса на промяна, в наши дни е много по-широк. Има редица школи, които предлагат методи и техники за справяне, нямащи общо с психоанализата.
Покрай тази заблуда се появява и следващата: приятелите ни могат да свършат също толкова успешно работата на терапевти.
Безспорно подкрепата на приятелите и споделянето на проблеми с тях има своето място. Приятелската съпричастност е нещо прекрасно. Ходенето на психотерапия никога не изключва търсенето на подкрепата на приятел. Това, което им липсва на приятелите ни, най-често е обективността.  Емоционалната им връзка с теб, не им позволява да ти дадат обективна обратна връзка. Нещо, което професионалистите са учили. Те могат да дадат една различна гледна точка към теб самия.
Професионалистите са магьосници.
Погрешно е да се мисли, че терапевтът ще махне с вълшебна пръчица и ще реши всички проблеми на човека. Психотерапията е процес на работа по характера на личността. Става дума за едно сътрудничество между професионалиста и търсещия неговата подкрепа, с цел позитивна промяна на онова, което пречи на човека да бъде този, който иска да бъде.  Това сътрудничество е основано на желание за промяна и пълното доверие. Доверието е изключително важно за безпроблемното споделяне в процеса на промяна. Именно затова не е възможно да държиш отговорен само терапевта за успеха или неуспеха на терапията.
Терапевтът е свръхчовек.
Пълна заблуда. Тя може би се поддържа от някои хора, но е необходимо да се знае, че психолозите са също хора, имащи свои проблеми, въпроси и дилеми, своите настроения и т. н. Това, което им позволява да помагат е наличието на малко повече опитност и знания.
Абсолютен мит е, че психологът би могъл и би искал да контролира живота ти.
Масово мислене е, че в процес на терапия друг взема решенията вместо теб. Тук идва и страхът от манипулация. Никой уважаващ себе си терапевт не би си позволил да вземе решение за вашия живот. Разбира се, може да потърсите съвет при решаване на проблем, но никой не може да ти даде готово решение, защото то няма да е твое. Няма как някой, който и да е той, да ти внуши каквото и да е то, ако то противоречи на нещата, в които вярваш.
Това, което искам да кажа с този материал е, че няма нищо страшно в решението да потърсиш помощ за решаване на проблем. Няма смисъл от излишно себеизмъчване, за което единствена причина са предразсъдъците.

 

петък, 18 март 2016 г.

Политиката, историята и обществената омраза

Българското общество има склонността да изпитва крайни чувства и емоции, които рефлектират в политическата ни реалност. Старото разделение на „фили” и „фоби” е все още силно валидно, а опозицията породена от него е устойчива във времето. С поколения се насаждат определени модели на поведение и стереотипи за разбиране на политиката и дори възприемане на хората от определена държава, обусловени от историята на отношенията между политическите общности.
Мразим един човек, само защото е гражданин на една държава или е представител на даден етнос. Отношението ни се основава на миналото, а не настоящата ситуация. Ето един пример: около трети март, в социалната мрежа прочетох за възмущението на хора, че никоя национална медия няма да излъчи филма „Време разделно”. Едва ли има някой, който не знае за какво точно става въпрос в него. Опитвайки се да обясня, че филмът е направен с цел да се оправдае Възродителният процес и не е необходимо да се припомня всяка година, а и няма смисъл от това да пропагандираме омраза, бях обвинена, че не съм родолюбец и не знам историята.
Личното ми мнение е, че политическите решения, довели до омразата между два народа не са продукт на отношението на мнозинството граждани на държавата, съответно не е коректно да пропагандираме омраза към хората, още повече това са събития, случили се преди много години, за които сега никой не би трябвало да носи вина.
В настоящето, предвид глобализацията, толерантността е основополагаща за обществото. Разбира се когато става дума за отношения между държави, историята не може да бъде изцяло пренебрегната, но все повече се обръща внимание на прагматичното заявяване на интереси и защитаването им.

Не разбирам защо между хората витае тази етническа омраза и каква е причината, тя да се пренася с такава сила в човешките отношения.

вторник, 15 март 2016 г.

Кой е авторът на този блог?

Здравейте,
Радвам се да се срещнем в моя блог. Той събира и изразява личното ми мнение по определени въпроси. Материалите, които ще намерите в него са свързани, преди всичко, с обществени проблеми, които са ме развълнували и моите интереси.
За по-романтичните души ще публикувам поезия. Това е още един мой начин да отразявам реалността и да реагирам на нея.


 
Аз съм Александра Александрова, на 20 години. Студент съм в специалност "Политология" и мечтая да работя като журналист.
Човек със собствено мнение и гражданска позиция, Именно това е причината да започна да пиша този блог. Желанието ми да споделя с някого вижданията си, защото вярвам, че проблемите се решават, когато се споделят без страх.
Всеки, който чете написаното от мен, има правото да се съгласи, или не, да го хареса или не, да мисли каквото иска. Ще се радвам да получавам обратна връзка от читателите си.
 Добре дошли!

понеделник, 14 март 2016 г.

Личността, обществото и социалните роли


Социалната роля е понятие, свързано с антропологията и нейното течение структурен функционализъм, което разглежда обществата като организми. Хората, живеещи в едно общество са като клетките на организмите. Всеки човек има строго определено място и функция в групата, в която участва.
В съвременните условия един човек участва във все повече групи, които имат определени изисквания към него. Те често са съвършено различни, предвид различното място на дадения човек в конкретната група. Всеки от нас сменя за ден поне няколко групи, което обуславя и неидентични социални роли, които е необходимо да играе.
Интересното е, че тези социални роли са абсолютно безлични. Наложени от социалната рамка, не са продукт на личните качества, желания, амбиции или дарби, а на неща като обществени норми, възпитание, вменени отвън разбирания за успех, за добро и т. н. Живот в матрица, който не позволява на никого да бъде себе си, ако е някак различен от излезлите от матрицата.

За да бъдеш себе си в тези условия се изисква изключителна смелост. Смелост да приемеш само основните норми на живота в общност, но в същото време да намериш позицията си в общността, която най-малко те ограничава да бъдеш себе си. В противен случай ставаш роб на другите и на нормите им. Тяхното мнение става движеща сила в живота ти. Къде отиват тогава творчеството и личните желания?