Светът не ти е длъжен за нищо

Много често чувам, че някой дължи нещо на някого. Още по-често се случва да чуя, че някой не бил направил нещо за мен. Да, така е, да си човек с увреждания в България не е най-лесният живот. Има много нерешени проблеми, които  твърде често затрудняват човека да се реализира пълноценно.

Писна ми, обаче, от сърцераздирателни истории в новините, където някакви хора с проблеми, плачат и се вайкат колко им е трудно. Подобно вайкане не е нищо друго освен жажда за внимание, което няма как да спечелят иначе. Объркването на внимание със съжаление е пагубно. Масовата част от хората с увреждания бъркат тези две понятия много сериозно. Същите хора казват, че не искат да бъдат съжалявани от другите, но само повтарят колко са зле. При положение, че единственото, което правиш е да се самосъжаляваш и оплакваш, няма как да получиш по-различно отношение. Ядосват се, че някой не е направил нещо за тях. Бих искала да попитам какво направиха те за самите себе си? А за другите?

Отговорността за живота на всеки един от нас е преди всичко негова собствена. Няма значение дали си човек с увреждане, или не. Изпадам в откровен потрес, когато чуя някого да казва, че държавата, или който и да е длъжен да му осигури нещо поради това, че има някакъв проблем. Да, институциите са се ангажирали да правят някои неща, но това не означава, че хората с увреждания могат да стоят пасивно и просто да чакат да бъдат приети от обществото като равни. Няма как да се случи дори да има хиляди закони и институции по този въпрос.

Да бъдеш приет, означава да поемеш отговорност и да не се смяташ за някой, на когото всички останали са длъжни. Това сякаш убягва на много хора с увреждания, за които е по-лесно да обвиняват държавата и обществото за своите проблеми. Много по-трудно и изискващо е да търсиш своя път на доказване, въпреки проблемите си, както го правят онези, от които се оплакваш, че не те приемат. Бори се и покажи талантите си и това ще бъде твоята интеграция.

Това е личната ми представа за интеграция на хората с увреждания. Аз самата мога да гарантирам за успеха ѝ с начина, по който живея. Чувствам се отлично в средата си и това не е резултат от това, че някой ми е дал нещо. Всеки от нас създава условията около себе си. 

Изоставените хора и остатъците

Нека ви разкажа една случка. На някои от вас, тя ще се стори твърде делнична и обикновена, но ще я разкажа, защото ме накара да се замисля за много неща.

Преди няколко дни, прибирайки се към вкъщи, след последния изпит в университета, заедно с майка ми бяхме гладни. Пристигайки на Централна гара си взехме по един сандвич. Избрахме си и взехме тези, които биха ни харесали най-много, платихме ги и отидохме в чакалнята на гарата. Там хапнахме.

Докато се хранехме забелязахме, че срещу нас сяда млад човек. Беше от онези, които не ни се иска да забелязваме – мръсен и зле облечен. Седеше, мълчеше и ни гледаше как се храним. Не каза нищо, а никоя от нас не го заговори. Хапнахме, а около половината от моя сандвич остана. Нямаше как да вземем остатъка и го изхвърлихме в близкото кошче за отпадъци. Младежът продължаваше да ни наблюдава.

Няколко минути по-късно стана от мястото си. Помислих, че просто тръгва нанякъде. Той отиде до кошчето и взе изхвърлените остатъци от сандвич, не зa друго, а за да се нахрани. Не знаех как да реагирам. Сякаш, не вярвах на очите си. Човекът се отдалечи с гръб към нас.

Майка ми го настигна и му занесе една напитка, която аз бях взела заради промоция, но не исках, и някакви дребни пари. Човекът беше ужасно смутен, но и благодарен.

През последните дни често се сещам за тази случка. Лесно е да си недoволен, когато имаш всичко и не си изпадал в положението да не можеш да осигуриш дори нещо елементарно за себе си.

Празник ли е трети декември?

Трети декември е обявен за международен ден на хората с увреждания. В България е по-известен като „денят на инвалида”. Всяка година, когато тази дата наближи се започва един много сериозен спор между хората с увреждания в родината ни: дали този ден е празник, или е поредната дата, на която „различните” хора да бъдат публично съжалявани.

Много организации и институции за хора с увреждания организират събития, с които да отбележат този ден, които, в повечето случаи, имат характер на празненства. Нещо, което е непонятно на смятащите, че в подобен ден няма нищо празнично. Личното ми мнение е, че и едните и другите са прави за себе си.

От една страна, подобни събития са шанс за хора, които са предимно затворени вкъщи да излязат навън, в една по-различна обстановка. Тези хора нямат и добра социална среда, защото, по една или друга причина, са останали извън обществото и са се затворили в рамките на малката общност на дадена организация. За тях подобен ден е повод за среща с приятели и малко разнообразие в сивото ежедневие. Не виждам с какво подобни събирания са проблем, а датата е формален повод.

Онези, които смятат, че този ден не е повод за празнуване, също са прави. Не би трябвало фактът че имаш здравословен проблем да е повод за празник. Има хиляди други поводи за почерпка и събиране с приятели. Разбира се, това го знаят хората, които постоянно общуват постоянно и не са затворени в рамките на определена социална група. Аз не празнувам трети декември, но за трета поредна година ще отбележа подобаващо осми декември – ден на българските студенти.

(Без)човечността в политиката

Пиша този текст повлияна и разтърсена от историята в романа „ Аз още броя дните” на Георги Бърдаров. История за любовта между християнин и мюсюлманка, живеещи в Сараево по време на войната в Босна. Оказа се,че зад сюжета на романа стои напълно реална история, историята на Бошко и Адмира. Романът и техният живот не завършват щастливо. Все пак става въпрос за война.

Студент съм в специалност „Политология”. Съвсем скоро на лекция коментирахме същия този конфликт в Босна. Говорихме дълго за ролята на международните организации, договорите и политическите решения на най-високо ниво, за спорния успех на поредицата мисии на различните международни организации и т. н. Нито веднъж никой не спомена за последиците, които тази война е оставила върху хората. За разбитите съдби и прекършените хора. За убитите, но и за оцелелите, които също са жертви. Цялата човешка трагедия в тази война сякаш ни убягна. На първо място беше анализът на институции и документи.

Силното операционализиране на нещата, доведе до там, че да говорим за страни в конфликта, вместо за религиозни общности и хора. Хора, които имат свои съдби и трагедии. За живота на жителите на Сараево по това време дори не стана дума. Наясно съм, че не можем и не би трябвало да изпадаме в анализ на лични трагедии, анализирайки политиката, но ме измъчва въпросът: „Може ли да се анализира политиката без да се познават действителността и животът на хората?”

Безспорно решения могат да се взимат и на база калкулации на индикатори, ползи и загуби. За мен, обаче всяко такова решение в политиката е недостатъчно добро. Човешките съдби не са математически задачи с точен отговор. Политиката, като процес на решаване на проблеми не може да пренебрегва едни хора напълно, за сметка други. Няма начин да се крепи само на изработени схеми. Политиката не може да се случва без участието на хората.

P. S Снимката, която виждате е на двамата млади хора. чиято любовна история е разказана в романа.

На българския учител, с уважение

Средата на август е. Новата учебна година наближава. За учениците, може би, това е нещо досадно. Зрелостниците вероятно я чакат с притеснение, заради предстоящите матури. Бъдещите първокласници, вероятно, вече подготвят своите раници с нетърпение да прекрачат прага на училището за първи път.

Има едни хора, в чиито умове и сърца е събрана цялата палитра ученически емоции. Учителите се стремят да възпитават младите хора и да им предават знания. Правят го, въпреки собствената си умора, проблеми и въпроси.

Трудно бихте разбрали какви са проблемите на един български учител. Повечето хора в тази професия са твърде горди, за да се оплакват в медиите, или където и да е. Чува се само за един много малък процент случаи на набити, или пребити, учители. Проблемът с възнагражденията в професията е тема – табу, а отговорните институции  умело твърдят, че такъв няма. Проблем с парите има, но не той е най-важен.

Като дете на учител, съм израснала с болките на хората, работещи в тази професия. Най-много учители боледуват, заради неуважението на обществото към тях. Заради това, че родители си позволяват да им крещят и дори да ги удрят. Заради масовата заблуда, че един учител не прави почти нищо, а взима пари за това. Само, който е израснал в семейство, в което има учител, знае колко пъти тетрадките за проверка са били по-важни от него и игрите му, колко пъти е слушал уроци, вместо приказки, вечер.

Това не се вижда отвън. Родителите, които отиват и вдигат скандал за за двойката на детето си, няма как да го знаят. Няма как да се видят и всички главоболия, които изтърпява един педагог, заради шума и говоренето на децата в час и, буквално, ужасните учебници. Няма как да забележите болката от липсата на уважение, но тя е дори по-силна от физическата.

Затова добрите и сърцати учители ще стават все по-малко. Ако познавате такива, благодарете им, уважавайте ги и им го показвайте.   

Тъга, рими и ангели

На 08. 06. 2016 година, от този свят си отиде поетът Евтим Евтимов. Днес разбирам, че към небето е отлетяла и душата на неговата съпруга – Романьола Мирославова. Имах честта и удоволствието да познавам и двамата. В знак на почит към тях, искам да ви разкажа спомените си, които ще пазя винаги в сърцето си.

Спомени, свързани с човечност и добронамереност. Първият ми разговор с Руми, както накратко наричах Романьола, беше преди шест години. Приятел, който я познаваше ми беше дал телефонния ѝ номер. Помня, че когато се обадих бях много притеснена и не знам за какво сме си говорили. Разбрахме се да общуваме чрез писма, написани на ръка и изпратени по пощата. Писането на първите ми беше много трудно. Всяка една дума беше проверена и премислена. Спомням си топлината на нейните отговори. Пазя ги още, заедно с книгите, които често намирах в пликовете. Най- ценният подарък от нея ще си остане отделеното време, дали за да отговори на писмото ми, или за един от нашите дълги телефонни разговори. Именно Руми е човекът,  от когото разбрах, че в творчеството няма смисъл от правила, ако те пречат на това, творецът да изрази себе си.

Двете ми срещи с Евтим Евтимов са незабравими. Разбрах, че зад едни от любимите ми стихотворения е изключително земен човек. Аз виждах в него единствено автора на едни от любимите ми стихотворения. Нека ви разкажа за нашите срещи.

 Бях спечелила една от първите си награди в конкурс за поезия. Награждаването беше в една дъждовна, пролетна привечер. Бях много развълнувана. Точно пред залата срещнах един човек. Поздравих го без да знам кой е.  Бях с учителката си по литература и разбрах с кого съм се срещнала. При връчването на наградата с Евтим Евтимов  разменихме едва няколко думи, които не помня.Спомням си само простотата им и усещането за човечност. Човечност, която дава криле. Думи на подкрепа и вяра. Вяра в таланта ми, в който аз самата не вярвах тогава.

Следващата ми среща с него беше доста по-късно. Отново на награждаване. Отидох да поговоря с него за мечтата си – стихосбирка.   Отидох притеснена и изпълнена с неудобство. В последвалия разговор се чувствах изключително щастлива. Отново усетих онази доброта и човечност. Вълната от тях ме заля така, че едва не се разплаках. Човекът, Евтим Евтимов отново ми даде криле.

Освен поети и творци  Евтим Евтимов и Романьола Мирославова са Хора. Ще ги запазя в сърцето си завинаги, защото без тях нямаше да съм това, което съм, а вие нямаше да четете тези думи. Пиша това през сълзи, но вярвам, че те двамата пак са заедно и се обичат.

Човечността е по-силна от всяко лекарство

В медиите често се говори за лошото отношение на лекари към техните пациенти. Приемаме го като част от българската действителност и подминаваме поредната такава история, или просълзени псуваме „глупавата система”, „тъпите доктори”, или нещо друго, което виждаме като причина за случването на подобни истории. Безспорно е, че тях ги има и не са малко.

Това, което е проблем, според мен, е акцентирането в масовите медии върху лошия пример. Много рядко виждам истории за това, колко усилия полага един добър лекар, за да помогне на хората.

Може би, обаче, подобни истории липсват по медиите, просто защото камерите и думите не биха могли да пресъздадат основното в тях – човечността и разбирането. Разбиране, простиращо се отвъд отношенията лекар-пациент. Откровеното съчувствие на единия за болката на другия и онова спокойно и уверено, човешко присъствие. Пациентът да знае, че неговият лекар е, преди всичко, човек, на когото той може да се довери и да разчита.

От собствен опит знам, че доверието в лекаря е ключ към справяне с проблема. То се гради, най-лесно и бързо, именно през човечността и разбирането. Ето защо, за мен човечността е по-силна от всяко лекарство.