Да живее България!

В понеделник гледах постановката „Хъшове” на Александър Морфов. Няма второ такова изживяване. Просто няма. Препълнената зала на Народния театър е показателна. Познатите образи от „Немили-недраги” оживяха в изпълненията на актьорите, пълнокръвни и колоритни. Толкова реалистично беше всичко, че понякога забравях, че е само театър.

            Сякаш бях в кръчмата на Странджата и по улиците на Браила в онази толкова люта и непоносима за бедните емигранти зима. Студ, сълзи, конфликти, бой, смешки – имаше всичко. Преживях всяка една емоция , все едно е моя собствена и се замислих колко неща днес приемаме за даденост. Приемаме свободата за право, а не за цел. Приемаме, че ако нямаш достатъчно пари, вината е само твоя. Материално осигуреният живот е нещо, достъпно за всички, без някакви свръх усилия. Някога не е било така, но често сякаш забравяме този факт.

            Силно се надявам хората, които бяхме в залата да запазим по искрица от това: „Да живее България!”, което прозвучаваше от сцената и с което завърши прекрасната постановка. Не мога да опиша енергията на преживяното. Думите просто не стигат. Мисля си, че краят на пиеасата не е случаен. Няма я трагедията на героите. Те просто тръгват по пътя към своята слава и мечтите си. Лично за мен посланието е ясно: колкото и да е трудно не се отказвайте от целите си.

Политиците в кръчмата

Всеизвестна е шегата, че в България всички разбират от футбол и от политика. Всяка шега се базира на някаква доза истина, спорният въпрос е как схващаме „разбирането”. Съдейки по състоянието на българските футболни отбори и случващото се с тях, докато слущам коментарите на запалянковците около себе си, започнах да си мисля, че хората, които се занимават с него разбират много малко.

Тази аналогия може да се направи и по отношение на българския политически живот в последните години. Тъй като аз разбирам твърде малко от футбол, ще се опитам да потърся причините за масовото мнение по отношение на политическата реалност в България.

Едва ли има човек, който сядайки в заведение, да не е попадал в ситуация да слуша разгорещен спор по политически въпрос. Не става дума за аргументирано излагане на една или друига позиция. Говоря за онези, граничещи със скандали спорове, които се провеждат, когато спорещите са употребили алкохол и то, нерядко, в големи количества. Обикновено такива спорове свършват с добре познатото: „Всички са маскари!”. Ако попитате участниците в подобен спор дали гласуват, е много вероятно да получите отрицателен отговор, придружен с лекция как от гласуването няма никакъв смисъл.

Задавали ли сте си въпроса: „Защо се случва така?”? Защо същите тези хора, които псуват цялата политическа система и имат теории и идеи по всеки политически въпрос не гласуват и по никакъв начин не участват в в политиката?

Отговорът може да се търси в някои нагласи, заложени в народопсихологията на българите. В тази статия ми се иска да разгледам някои обяснение именно от гледна точка на психологията.  Парадоксално е, но всяка една от тези нагласи е основана на страх. Нищо различно не стои зад тях.

Негативизмът към политическия живот и хората в него е основополагащ за цялата ситуация. Тази нагласа има две страни. Едната е описана още преди много години с израза: „Сите са маскари.”. Хората, които са недоволни от системата поставят всички участници в нея „под общ знаменател”, приписвайки им само и единствено негативни качества.  В повечето случаи на същите им е трудно да открият нещо, което би опровергало разбирането, което имат за политиката и участващите в нея. Причината не е липсата на добри черти и постъпки в биографиите и характерите на занимаващите се с политика, а склонността на „зрителите” да не възприемат добрите постъпки и черти.

Този „филтър” се получава от негативната нагласа към политиката като цяло. Генерализирането също е начин да си създадем подобно „криво огледало. В един момент се стига до пълно обезличаване на участниците. Избирателите спират да се интересуват от това кои могат да бъдат техните представители, защото ги приемат просто като група хора, които вземат някакви решения, защитаващи тесен кръг от интереси, получавайки за това солидни суми.

Стигаме до нещо много познато на всеки българин – завистта. Всъщност, това отново е форма и разновидност на страха. Този, който завижда, се страхува, че не е достатъчно успял в собствените си очи и в очите на другите. Опитвайки се да „избяга” от страха си, човек отрича значимостта на другите и техните постижения. Подобно омаловажаване е толкова често срещано, че е станало нарицателно. Типичен такъв пример е склонността на извършващите физически труд да твърдят: „чиновниците нищо не работят”. Същото може да се срещне  като отношение в обратна посока. Става дума за сходна нагласа у хората да се съмняват в собствената си значимост. Най-лесно подобно съмнение се преодолява с възможността да си докажеш наличието на някой, който е по-малко значим от тееб. Изобщо не става дума за обективност и реалистичност на подобен тип доказателства.

Постоянното отричане на необходимостта от участието в политиката като дейност, заради възприемането ѝ като „мръсна работа”, е довело до нещо, което масово забелязваме и псуваме. Все повече хора влизат в политиката само и единствено заради материални стимули, или за да защитят свой личен интерес. Получава се омагьосан кръг – заради мисленето, че всички политици крадат, повечето хора виждат само това, а пренебрегват всеки човек с кауза. Просто не му се доверяват. При липсата на доверие хората, които имат само идеи нищо друго остават на заден план. От тук разбирането става реалност.

Неслучайно действието се развива на фона на кръчмата. За българина алкохолът е най-лесният и достъпен начин да махне задръжките си, а по този начин да се освободи от страха си да изкаже свободно мнението си. Поколения наред не сме се научили, че мнението е нещо ценно. Не става въпрос само за политиката. Поговорката: „Преклонена глава, сабя не я сече.” е израз на народопсихологията на българина, връщайки се още по време на османското владичество. Днес, този тип мислене често бива наричано „робска психика”. Специалистите отново го свързват с липсата на реална самооценка . Не сме се научили да вярваме на себе си и да се ценим като хора. Тази липса на самоуважение ни е довела до ситуация да роптаем срещу нещата, които не харесваме, но рядко да се опитваме да го променим и да обявяваме публично несъгласието си със статуквото.

Вярването: „от мен нищо не зависи”. Когато става дума за политическо действие, тази фраза е вярна, ако е изречена от един човек. Сам някой трудно би могъл да промени нещо, градено с години. Проблемът е масовостта на това и други подобни разсъждения. Какво се получава? Искаме да се промени нещо, но само говорим за промяна, без да предприемаме нищо.

Когато ви се иска да кажете, че държавата не става за нищо, помислете какво и как правите, за да се промени нещо, което не ви харесва.   

Съвременните герои

Втори юни, 12 часа на обяд, познатата сирена вие оглушително над възцарилата се за миг градска тишина. Почитаме героите, дали живота си за свободата на България.

Добре е, че помним историята и тяхната саможертва. Помним ги и ги носим в себе си, където и да сме.  Едни, недоволни от нещо хора, седят и се чудят дали си е струвала саможертвата на героите. Нямало кой да я уважава и продължава.

Аз не приемам тази гледна точка. Според мен има съвременни герои. Те не вдигат революции и не воюват с никого, но това не означава, че не са герои. Всеки българин, който прави каквото и да е, за да се развива България и да бъде едно по-добро място за живеене е съвременен герой. Такива хора не липсват, в никакъв случай. Да, те са малко, но ги има. Нима големите възрожденци не са единици?

За съвременните герои много рядко ще чуете в новините. Няма кой да се занимава да ги търси и снима, а те често дори не искат подобно нещо. Това са хора, които помагат, които развиват бизнес, писатели, учители и какви ли още не. Обединява ги само едно – фактът, че са намерили своето място и призвание и чрез него се опитват да помагат на другите. „Обикновени” хора, които дават по малко от себе си за нещо по голямо. Хора, на които им пука, какво ще стане  утре и по някакъв начин се опитват да променят нещо, всеки по своему.

Това са днешните герои. Достойни наследници на Ботев, в своето време и по свой начин.

Светът не ти е длъжен за нищо

Много често чувам, че някой дължи нещо на някого. Още по-често се случва да чуя, че някой не бил направил нещо за мен. Да, така е, да си човек с увреждания в България не е най-лесният живот. Има много нерешени проблеми, които  твърде често затрудняват човека да се реализира пълноценно.

Писна ми, обаче, от сърцераздирателни истории в новините, където някакви хора с проблеми, плачат и се вайкат колко им е трудно. Подобно вайкане не е нищо друго освен жажда за внимание, което няма как да спечелят иначе. Объркването на внимание със съжаление е пагубно. Масовата част от хората с увреждания бъркат тези две понятия много сериозно. Същите хора казват, че не искат да бъдат съжалявани от другите, но само повтарят колко са зле. При положение, че единственото, което правиш е да се самосъжаляваш и оплакваш, няма как да получиш по-различно отношение. Ядосват се, че някой не е направил нещо за тях. Бих искала да попитам какво направиха те за самите себе си? А за другите?

Отговорността за живота на всеки един от нас е преди всичко негова собствена. Няма значение дали си човек с увреждане, или не. Изпадам в откровен потрес, когато чуя някого да казва, че държавата, или който и да е длъжен да му осигури нещо поради това, че има някакъв проблем. Да, институциите са се ангажирали да правят някои неща, но това не означава, че хората с увреждания могат да стоят пасивно и просто да чакат да бъдат приети от обществото като равни. Няма как да се случи дори да има хиляди закони и институции по този въпрос.

Да бъдеш приет, означава да поемеш отговорност и да не се смяташ за някой, на когото всички останали са длъжни. Това сякаш убягва на много хора с увреждания, за които е по-лесно да обвиняват държавата и обществото за своите проблеми. Много по-трудно и изискващо е да търсиш своя път на доказване, въпреки проблемите си, както го правят онези, от които се оплакваш, че не те приемат. Бори се и покажи талантите си и това ще бъде твоята интеграция.

Това е личната ми представа за интеграция на хората с увреждания. Аз самата мога да гарантирам за успеха ѝ с начина, по който живея. Чувствам се отлично в средата си и това не е резултат от това, че някой ми е дал нещо. Всеки от нас създава условията около себе си. 

Изоставените хора и остатъците

Нека ви разкажа една случка. На някои от вас, тя ще се стори твърде делнична и обикновена, но ще я разкажа, защото ме накара да се замисля за много неща.

Преди няколко дни, прибирайки се към вкъщи, след последния изпит в университета, заедно с майка ми бяхме гладни. Пристигайки на Централна гара си взехме по един сандвич. Избрахме си и взехме тези, които биха ни харесали най-много, платихме ги и отидохме в чакалнята на гарата. Там хапнахме.

Докато се хранехме забелязахме, че срещу нас сяда млад човек. Беше от онези, които не ни се иска да забелязваме – мръсен и зле облечен. Седеше, мълчеше и ни гледаше как се храним. Не каза нищо, а никоя от нас не го заговори. Хапнахме, а около половината от моя сандвич остана. Нямаше как да вземем остатъка и го изхвърлихме в близкото кошче за отпадъци. Младежът продължаваше да ни наблюдава.

Няколко минути по-късно стана от мястото си. Помислих, че просто тръгва нанякъде. Той отиде до кошчето и взе изхвърлените остатъци от сандвич, не зa друго, а за да се нахрани. Не знаех как да реагирам. Сякаш, не вярвах на очите си. Човекът се отдалечи с гръб към нас.

Майка ми го настигна и му занесе една напитка, която аз бях взела заради промоция, но не исках, и някакви дребни пари. Човекът беше ужасно смутен, но и благодарен.

През последните дни често се сещам за тази случка. Лесно е да си недoволен, когато имаш всичко и не си изпадал в положението да не можеш да осигуриш дори нещо елементарно за себе си.

Празник ли е трети декември?

Трети декември е обявен за международен ден на хората с увреждания. В България е по-известен като „денят на инвалида”. Всяка година, когато тази дата наближи се започва един много сериозен спор между хората с увреждания в родината ни: дали този ден е празник, или е поредната дата, на която „различните” хора да бъдат публично съжалявани.

Много организации и институции за хора с увреждания организират събития, с които да отбележат този ден, които, в повечето случаи, имат характер на празненства. Нещо, което е непонятно на смятащите, че в подобен ден няма нищо празнично. Личното ми мнение е, че и едните и другите са прави за себе си.

От една страна, подобни събития са шанс за хора, които са предимно затворени вкъщи да излязат навън, в една по-различна обстановка. Тези хора нямат и добра социална среда, защото, по една или друга причина, са останали извън обществото и са се затворили в рамките на малката общност на дадена организация. За тях подобен ден е повод за среща с приятели и малко разнообразие в сивото ежедневие. Не виждам с какво подобни събирания са проблем, а датата е формален повод.

Онези, които смятат, че този ден не е повод за празнуване, също са прави. Не би трябвало фактът че имаш здравословен проблем да е повод за празник. Има хиляди други поводи за почерпка и събиране с приятели. Разбира се, това го знаят хората, които постоянно общуват постоянно и не са затворени в рамките на определена социална група. Аз не празнувам трети декември, но за трета поредна година ще отбележа подобаващо осми декември – ден на българските студенти.

(Без)човечността в политиката

Пиша този текст повлияна и разтърсена от историята в романа „ Аз още броя дните” на Георги Бърдаров. История за любовта между християнин и мюсюлманка, живеещи в Сараево по време на войната в Босна. Оказа се,че зад сюжета на романа стои напълно реална история, историята на Бошко и Адмира. Романът и техният живот не завършват щастливо. Все пак става въпрос за война.

Студент съм в специалност „Политология”. Съвсем скоро на лекция коментирахме същия този конфликт в Босна. Говорихме дълго за ролята на международните организации, договорите и политическите решения на най-високо ниво, за спорния успех на поредицата мисии на различните международни организации и т. н. Нито веднъж никой не спомена за последиците, които тази война е оставила върху хората. За разбитите съдби и прекършените хора. За убитите, но и за оцелелите, които също са жертви. Цялата човешка трагедия в тази война сякаш ни убягна. На първо място беше анализът на институции и документи.

Силното операционализиране на нещата, доведе до там, че да говорим за страни в конфликта, вместо за религиозни общности и хора. Хора, които имат свои съдби и трагедии. За живота на жителите на Сараево по това време дори не стана дума. Наясно съм, че не можем и не би трябвало да изпадаме в анализ на лични трагедии, анализирайки политиката, но ме измъчва въпросът: „Може ли да се анализира политиката без да се познават действителността и животът на хората?”

Безспорно решения могат да се взимат и на база калкулации на индикатори, ползи и загуби. За мен, обаче всяко такова решение в политиката е недостатъчно добро. Човешките съдби не са математически задачи с точен отговор. Политиката, като процес на решаване на проблеми не може да пренебрегва едни хора напълно, за сметка други. Няма начин да се крепи само на изработени схеми. Политиката не може да се случва без участието на хората.

P. S Снимката, която виждате е на двамата млади хора. чиято любовна история е разказана в романа.