понеделник, 29 октомври 2018 г.

Как бюрокрацията се опитва да убие словото


            
Преди час видях във „Фейсбук” публикация, която откровено ме потресе. Цитирам я тук:
Скъпи колеги, приятели и симпатизанти на Живото слово!
Обръщам се към Вас за съдействие и помощ !!!
Катедра "Реторика" е пред закриване по бюрократични причини!
Минималният брой преподаватели трябва да е седем, а те останаха шест поради пенсионирането на колега. В момента не се обявяват нови конкурси заради Новия закон за висшето образование ...
Катедрата е на 42 години и е подготвила стотици прекрасни комуникатори- журналисти, учители, политици, учени, бизнесмени, мениджъри... Има няколко десетки блестящо защитили докторанти. Утвърди се като единственото научно и учебно звено в България, чиито преподаватели са уважавани и приети в световни организации по реторика...
Моля за Вашата подкрепа и идеи за да убедим ръководствата на Философски факултет и на Софийския университет и да СПАСИМ катедра "Реторика" от закриване!
Едва ли е необходимо да аргументирам, че убеждаващата комуникация е другото име на демокрацията. 
На 6 ноември т.г. Факултетният съвет на ФФ трябва да вземе решението за закриването на катедра " Реторика"!!!
ПОМОГНЕТЕ!!!
Проф. Донка Александрова. 
Председател на БАР”
            
Сигурно се питате какво потресаващо има в това. Ще ви кажа: бюрократична неуредица е на път да стане причина за закриването на катедра, която е необходима. В днешните условия, когато всеки има право и възможност да изразява мнението си публично, е жизнено необходимо хората да знаят как да го правят. Катедра „Реторика” е място, където човек може да се запознае с магията на словото. Неслучайно използвам думата „магия”. Словото е точно това и хората, които работят в катедра „Реторика” го вярват и показват.
            Имах честта и удоволствието да работя с част от преподавателите от катедра „Реторика” . Това промени моя живот. Винаги съм обичала словото и с работата си с преподавателите от катедрата ми помогна да повярвам в себе си.  Заниманията с публично говорене са несамо образователни, но и възпитателни. Не ми се иска да повярвам, че поради административни неволи, работата на тези хора просто ще бъде заличена. Обидно и болезнено ще е. Вярвам, че има начин да не се стига до там.      

събота, 9 юни 2018 г.

Да си правиш реклама с човешкото нещастие


            
Откровено потресена съм. Вчера гледах едно видео от „Шоуто на Слави”. Видео за живота на една майка и нейния син, който е с увреждане. Това е второто подобно видео, което се появява в това, конкретно предаване. Имаше и още едно.
            Хубаво е такива неща да се появяват по телевизията. Да се покаже,че проблем има. Протестът на майките на деца и хората с увреждания е абсолютно основателен и скандалът, който се получи е основателен. Аз съм човек с увреждане и много добре познавам този начин на живот и пред какво са изправени хората, които го живеят. Майки се превръщат в затворници, осъдени от уврежданията на децата си. Деца, които са решили да не изоставят и твърдечесто гледат сами. Бащите ги няма. Майките са 24 часа до децата си, защото те имат нужда от постоянни грижи и подкрепа, дори за най-елементарното нещо. Майките в повечето случаи се справят сами, няма кой да помогне. Списъкът от причини за това е твърде дълъг и сега няма да го коментирам.
Темата, която искам да засегна в този текст е друга. Личното ми мнение е, че борбата на майките се използва от слави за реклама на предстоящата му политическа кариера. Нещастието на тези хора и неговата подкрепа за тях е просто начин да се покаже колко е „заинтересован” от народа си и колко е различен от останалите политици. Супер е идеята да дари колосална за България сума за тази кауза. Имам проблем с факта, че това се случи по такъв начин. От известно време цялото говорене на този човек е за това как той иска да промени държавата, защото тя не си върши работата. Как политиците са против народа, как искат всичко за себе си и други подобни.
В политологията, която изучавам вече четири години, такова явление се нарича популизъм. Всичко, което описах до сега се вписва идеално в дефиницията на класически такъв. Имаме една личност със силно медийно влияние,  а в случая дори собствено предаване. Общественото напрежение е факт. В обществото има проблеми, те са видими и не се решават продължително време. Идеалните условия, ако медийната личност има политически амбиции да ги осъществи.
Има трибуна и достатъчно зрители. Проблем тук няма. Проблемът е, че се е възприел като поредния, български, политически „месия”, който е решил кардинално да променя системата и много хора му вярват. Вярват, защото той говори неща, които те искат да чуят. Нищо, че те са изключително нереалистични, а някой от тях дори нелогични. Хвърлят се в пространството едни  думи, без да се обясни как ще се осъществи на практика обещаното, а още по-малко какви са възможните последици от него. Има причина това да е така, просто това са само обещания. Реклама и пропаганда. Никоя популистка политическа формация не е останала такава, след като влезе в държавното управление. Обикновено просто стават част от системата, която са искали и обещавали да променят, или просто изпадат от нея. Политиката не е само думи.
Бясна съм, че майките на децата с увреждания се използват за политическа реклама. Те търсят подкрепа, а получават поредното унижение, при това публично. Не могат да ме убедят, че тези силни жени биха искали да бъдат представени като молещи се за милост. Факт е, че проблем има, но сълзливите и драматични клипове не помагат. Единственият резултат от тях, според мен, е да представят водещия на предаването и бъдещ политик като социално отговорен, с което да привлече възможно повече хора да гласуват за него и за политическия субект, който ще сформира.
Това е просто внушение, зададено с определена цел – възможно най-много хора да си кажат: „Той е като мен, той ще реши моите проблеми,  на него му пука.” Целта е власт. Използването на подобна кауза е популярен, ефективен и лесно достъпен инструмент. Яд ме е, защото, лично за мен, това е употреба на хора и техните животи за реклама. Употреба на нещастието.   

четвъртък, 29 март 2018 г.

Да живее България!



В понеделник гледах постановката „Хъшове” на Александър Морфов. Няма второ такова изживяване. Просто няма. Препълнената зала на Народния театър е показателна. Познатите образи от „Немили-недраги” оживяха в изпълненията на актьорите, пълнокръвни и колоритни. Толкова реалистично беше всичко, че понякога забравях, че е само театър.
            Сякаш бях в кръчмата на Странджата и по улиците на Браила в онази толкова люта и непоносима за бедните емигранти зима. Студ, сълзи, конфликти, бой, смешки – имаше всичко. Преживях всяка една емоция , все едно е моя собствена и се замислих колко неща днес приемаме за даденост. Приемаме свободата за право, а не за цел. Приемаме, че ако нямаш достатъчно пари, вината е само твоя. Материално осигуреният живот е нещо, достъпно за всички, без някакви свръх усилия. Някога не е било така, но често сякаш забравяме този факт.
            Силно се надявам хората, които бяхме в залата да запазим по искрица от това: „Да живее България!”, което прозвучаваше от сцената и с което завърши прекрасната постановка. Не мога да опиша енергията на преживяното. Думите просто не стигат. Мисля си, че краят на пиеасата не е случаен. Няма я трагедията на героите. Те просто тръгват по пътя към своята слава и мечтите си. Лично за мен посланието е ясно: колкото и да е трудно не се отказвайте от целите си.

четвъртък, 8 юни 2017 г.

Политиците в кръчмата

Всеизвестна е шегата, че в България всички разбират от футбол и от политика. Всяка шега се базира на някаква доза истина, спорният въпрос е как схващаме „разбирането”. Съдейки по състоянието на българските футболни отбори и случващото се с тях, докато слущам коментарите на запалянковците около себе си, започнах да си мисля, че хората, които се занимават с него разбират много малко.
Тази аналогия може да се направи и по отношение на българския политически живот в последните години. Тъй като аз разбирам твърде малко от футбол, ще се опитам да потърся причините за масовото мнение по отношение на политическата реалност в България.
Едва ли има човек, който сядайки в заведение, да не е попадал в ситуация да слуша разгорещен спор по политически въпрос. Не става дума за аргументирано излагане на една или друига позиция. Говоря за онези, граничещи със скандали спорове, които се провеждат, когато спорещите са употребили алкохол и то, нерядко, в големи количества. Обикновено такива спорове свършват с добре познатото: „Всички са маскари!”. Ако попитате участниците в подобен спор дали гласуват, е много вероятно да получите отрицателен отговор, придружен с лекция как от гласуването няма никакъв смисъл.
Задавали ли сте си въпроса: „Защо се случва така?”? Защо същите тези хора, които псуват цялата политическа система и имат теории и идеи по всеки политически въпрос не гласуват и по никакъв начин не участват в в политиката?
Отговорът може да се търси в някои нагласи, заложени в народопсихологията на българите. В тази статия ми се иска да разгледам някои обяснение именно от гледна точка на психологията.  Парадоксално е, но всяка една от тези нагласи е основана на страх. Нищо различно не стои зад тях.
Негативизмът към политическия живот и хората в него е основополагащ за цялата ситуация. Тази нагласа има две страни. Едната е описана още преди много години с израза: „Сите са маскари.”. Хората, които са недоволни от системата поставят всички участници в нея „под общ знаменател”, приписвайки им само и единствено негативни качества.  В повечето случаи на същите им е трудно да открият нещо, което би опровергало разбирането, което имат за политиката и участващите в нея. Причината не е липсата на добри черти и постъпки в биографиите и характерите на занимаващите се с политика, а склонността на „зрителите” да не възприемат добрите постъпки и черти.
Този „филтър” се получава от негативната нагласа към политиката като цяло. Генерализирането също е начин да си създадем подобно „криво огледало. В един момент се стига до пълно обезличаване на участниците. Избирателите спират да се интересуват от това кои могат да бъдат техните представители, защото ги приемат просто като група хора, които вземат някакви решения, защитаващи тесен кръг от интереси, получавайки за това солидни суми.
Стигаме до нещо много познато на всеки българин – завистта. Всъщност, това отново е форма и разновидност на страха. Този, който завижда, се страхува, че не е достатъчно успял в собствените си очи и в очите на другите. Опитвайки се да „избяга” от страха си, човек отрича значимостта на другите и техните постижения. Подобно омаловажаване е толкова често срещано, че е станало нарицателно. Типичен такъв пример е склонността на извършващите физически труд да твърдят: „чиновниците нищо не работят”. Същото може да се срещне  като отношение в обратна посока. Става дума за сходна нагласа у хората да се съмняват в собствената си значимост. Най-лесно подобно съмнение се преодолява с възможността да си докажеш наличието на някой, който е по-малко значим от тееб. Изобщо не става дума за обективност и реалистичност на подобен тип доказателства.
Постоянното отричане на необходимостта от участието в политиката като дейност, заради възприемането ѝ като „мръсна работа”, е довело до нещо, което масово забелязваме и псуваме. Все повече хора влизат в политиката само и единствено заради материални стимули, или за да защитят свой личен интерес. Получава се омагьосан кръг – заради мисленето, че всички политици крадат, повечето хора виждат само това, а пренебрегват всеки човек с кауза. Просто не му се доверяват. При липсата на доверие хората, които имат само идеи нищо друго остават на заден план. От тук разбирането става реалност.
Неслучайно действието се развива на фона на кръчмата. За българина алкохолът е най-лесният и достъпен начин да махне задръжките си, а по този начин да се освободи от страха си да изкаже свободно мнението си. Поколения наред не сме се научили, че мнението е нещо ценно. Не става въпрос само за политиката. Поговорката: „Преклонена глава, сабя не я сече.” е израз на народопсихологията на българина, връщайки се още по време на османското владичество. Днес, този тип мислене често бива наричано „робска психика”. Специалистите отново го свързват с липсата на реална самооценка . Не сме се научили да вярваме на себе си и да се ценим като хора. Тази липса на самоуважение ни е довела до ситуация да роптаем срещу нещата, които не харесваме, но рядко да се опитваме да го променим и да обявяваме публично несъгласието си със статуквото.
Вярването: „от мен нищо не зависи”. Когато става дума за политическо действие, тази фраза е вярна, ако е изречена от един човек. Сам някой трудно би могъл да промени нещо, градено с години. Проблемът е масовостта на това и други подобни разсъждения. Какво се получава? Искаме да се промени нещо, но само говорим за промяна, без да предприемаме нищо.

Когато ви се иска да кажете, че държавата не става за нищо, помислете какво и как правите, за да се промени нещо, което не ви харесва.   

петък, 2 юни 2017 г.

Съвременните герои

Втори юни, 12 часа на обяд, познатата сирена вие оглушително над възцарилата се за миг градска тишина. Почитаме героите, дали живота си за свободата на България.
Добре е, че помним историята и тяхната саможертва. Помним ги и ги носим в себе си, където и да сме.  Едни, недоволни от нещо хора, седят и се чудят дали си е струвала саможертвата на героите. Нямало кой да я уважава и продължава.
Аз не приемам тази гледна точка. Според мен има съвременни герои. Те не вдигат революции и не воюват с никого, но това не означава, че не са герои. Всеки българин, който прави каквото и да е, за да се развива България и да бъде едно по-добро място за живеене е съвременен герой. Такива хора не липсват, в никакъв случай. Да, те са малко, но ги има. Нима големите възрожденци не са единици?
За съвременните герои много рядко ще чуете в новините. Няма кой да се занимава да ги търси и снима, а те често дори не искат подобно нещо. Това са хора, които помагат, които развиват бизнес, писатели, учители и какви ли още не. Обединява ги само едно – фактът, че са намерили своето място и призвание и чрез него се опитват да помагат на другите. „Обикновени” хора, които дават по малко от себе си за нещо по голямо. Хора, на които им пука, какво ще стане  утре и по някакъв начин се опитват да променят нещо, всеки по своему.

Това са днешните герои. Достойни наследници на Ботев, в своето време и по свой начин.

сряда, 17 май 2017 г.

Светът не ти е длъжен за нищо

Много често чувам, че някой дължи нещо на някого. Още по-често се случва да чуя, че някой не бил направил нещо за мен. Да, така е, да си човек с увреждания в България не е най-лесният живот. Има много нерешени проблеми, които  твърде често затрудняват човека да се реализира пълноценно.
Писна ми, обаче, от сърцераздирателни истории в новините, където някакви хора с проблеми, плачат и се вайкат колко им е трудно. Подобно вайкане не е нищо друго освен жажда за внимание, което няма как да спечелят иначе. Объркването на внимание със съжаление е пагубно. Масовата част от хората с увреждания бъркат тези две понятия много сериозно. Същите хора казват, че не искат да бъдат съжалявани от другите, но само повтарят колко са зле. При положение, че единственото, което правиш е да се самосъжаляваш и оплакваш, няма как да получиш по-различно отношение. Ядосват се, че някой не е направил нещо за тях. Бих искала да попитам какво направиха те за самите себе си? А за другите?
Отговорността за живота на всеки един от нас е преди всичко негова собствена. Няма значение дали си човек с увреждане, или не. Изпадам в откровен потрес, когато чуя някого да казва, че държавата, или който и да е длъжен да му осигури нещо поради това, че има някакъв проблем. Да, институциите са се ангажирали да правят някои неща, но това не означава, че хората с увреждания могат да стоят пасивно и просто да чакат да бъдат приети от обществото като равни. Няма как да се случи дори да има хиляди закони и институции по този въпрос.
Да бъдеш приет, означава да поемеш отговорност и да не се смяташ за някой, на когото всички останали са длъжни. Това сякаш убягва на много хора с увреждания, за които е по-лесно да обвиняват държавата и обществото за своите проблеми. Много по-трудно и изискващо е да търсиш своя път на доказване, въпреки проблемите си, както го правят онези, от които се оплакваш, че не те приемат. Бори се и покажи талантите си и това ще бъде твоята интеграция.

Това е личната ми представа за интеграция на хората с увреждания. Аз самата мога да гарантирам за успеха ѝ с начина, по който живея. Чувствам се отлично в средата си и това не е резултат от това, че някой ми е дал нещо. Всеки от нас създава условията около себе си. 

четвъртък, 16 февруари 2017 г.

Изоставените хора и остатъците


Нека ви разкажа една случка. На някои от вас, тя ще се стори твърде делнична и обикновена, но ще я разкажа, защото ме накара да се замисля за много неща.
Преди няколко дни, прибирайки се към вкъщи, след последния изпит в университета, заедно с майка ми бяхме гладни. Пристигайки на Централна гара си взехме по един сандвич. Избрахме си и взехме тези, които биха ни харесали най-много, платихме ги и отидохме в чакалнята на гарата. Там хапнахме.
Докато се хранехме забелязахме, че срещу нас сяда млад човек. Беше от онези, които не ни се иска да забелязваме – мръсен и зле облечен. Седеше, мълчеше и ни гледаше как се храним. Не каза нищо, а никоя от нас не го заговори. Хапнахме, а около половината от моя сандвич остана. Нямаше как да вземем остатъка и го изхвърлихме в близкото кошче за отпадъци. Младежът продължаваше да ни наблюдава.
Няколко минути по-късно стана от мястото си. Помислих, че просто тръгва нанякъде. Той отиде до кошчето и взе изхвърлените остатъци от сандвич, не зa друго, а за да се нахрани. Не знаех как да реагирам. Сякаш, не вярвах на очите си. Човекът се отдалечи с гръб към нас.
Майка ми го настигна и му занесе една напитка, която аз бях взела заради промоция, но не исках, и някакви дребни пари. Човекът беше ужасно смутен, но и благодарен.
През последните дни често се сещам за тази случка. Лесно е да си недoволен, когато имаш всичко и не си изпадал в положението да не можеш да осигуриш дори нещо елементарно за себе си.